Михаил Садовяну - Резнак

Старият Вирлан беше сух и много висок човек — само с вирната глава можех да виждам червения му като камба нос. Тогава бях на деветнадесет години, но за стария си оставах „Бръмбарчето“. По време на онази ваканция не се отделях от него.

Дядо Вирлан беше весел човек и добре се познаваше с всички стопани в нашето село. Беше и отличен ловец. Нашир и надлъж нямаше място, което да не познаваше. Заради всичко това тичах след него като дете след майка си.

В неделя тръгнах да се скитам из селото. И колко се зарадвах, когато чух дядо Вирлан заядливо да разговаря със селяните. Вярно е, че на тях думите им идваха направо на устата, нямаше защо да ги търсят из джобовете си… После отидохме у дядо Вирлан, качихме се в бричката, взехме пушката — и хайде към полето близо до езерото. Седнахме в тревата между едрите магарешки бодили, хапнахме житен хляб с овче сирене и червен лук. После пийнахме вода от близкия извор.

И тогава нещо хрумна на дядото.

— Слушай — казва, — Бръмбарче! Няма да се върнем по същия път. По-добре да кривнем през лозята. Току-виж на пътя ни изскочил някой заек…

— Добре, дядо — казвам, — да минем през лозята.

Запътихме се към лозята на склона, целият огрян от бледите лъчи на есенното слънце. Необраната царевица сухо шумолеше.

Приближихме склона и там — я виж ти, другият прочут ловец, Ставер, беловлас, добре сложен, снажен мъж. Дядо Вирлан още отдалеч се развика. После, щом го наближи, спря бричката.

— Как живееш, чичо Ставер?

— Ами, какво да правя? Живея! Тръгнах да прострелям лисицата.

— Каква лисица?

— Тукашната, за коя друга ще тръгна. Тук живее, в Млинската долина. Отмъкна ми вече осемнайсет патета — отгледани, на четири месеца. Изяде ми девет пилета, най-големите, качулатите. На старата едва не й се пръсна сърцето. „Виж какво, мъжо“ — вика, „ако не убиеш тая лисица, няма дълго да ходя по земята“. Какво да направя? И тръгнах за нея.

— Добре — дума дядо Вирлан, — ще я намерим.

Дядо Ставер се качи при нас в бричката. И потеглихме да убием лисичката.

— И моята старица цяло лято се оплаква — отбеляза след малко дядо Вирлан. — Веднъж ни изчезнаха две патета, после пък две-три пуйчета.

— Ясна е работата — дума дядо Ставер, — и тях ги е излапала лисицата.

— Сега и на мен ми хрумна, че май е било лисица.

— Лисицата от Млинската долина — потвърди дядо Ставер. — Сигурно е била тя!

Дядо Вирлан обърна към него червения си нос.

— А откъде знаеш, че е същата?

— Георге ми каза.

— Кой Георге?

— Георге Доминте. Дума, че в Млинската долина живее лисица. А и не може да е друга.

— И аз тъй мисля — съгласи се дядо Вирлан. — Коя ще е друга…

И тъй карахме, тръскахме се по разораните ниви и най-после стигнахме лозята на склона. Дядо Вирлан спря Русца да си отдъхне. Тогава на дядо Ставер му хрумна нещо.

— Знаеш ли какво — каза, — май трябва да отидем при Георге за кучета.

— Право думаш — отговори дядо Вирлан. — Георге Доминте има добри кучета. Защо да търчим напразно около дупката, по-добре да пуснем кучетата. Ако тя е излязла на лов, кучетата без съмнение ще ни заведат до дупката й…

— Точно така! — убедено кимна дядо Ставер. — Няма да ни избяга!…

— А и къде може да избяга? Та ние сме изпитани стрелци!

Отидохме при Георге Доминте.

Заобиколихме храсти песъкиня. Свихме между лозята. Задминахме първата къща.

В същия миг чухме глас. Някой ни викаше. Явно, че му трябвахме.

— Хей, добри хора! Чакайте за малко!…

Спряхме. Стой, Русца!

Към нас се затича стопанин, гологлав и с незатъкната в пояса риза, махна с лява ръка:

— Почакайте, добри хора!

Почакахме. Стопанинът ни настигна. В дясната си ръка държеше дървена кана, украсена с резба.

Моите спътници познаваха този стопанин. Поздравиха се, разпитваха се за здравето. Щом стопанинът разбра, че отиваме за лисица, предложи ни каната.

— Пийнете си, добри хора, резнакът е добър. Пийнете си за здраве!

Дядо Вирлан и дядо Ставер не се отказаха. Че как ще откажат на добрия, отколешен обичай на този край.

Дядо Вирлан ме хвана за перчема и ме тикна към каната:

— Опитай, момче! — викна. — Пийни си малко! После изтрий уста с ръкав и благодари!

Забих нос в каната. Течността шуптеше и щипеше на езика. Изпих глътка, втора, трета. Поех дъх и пак отначало…

После подадох каната. Старците ме гледат и се смеят.

— Какво е това? — питам. — Резнак ли?

— Тъй ами — отвърна, смигвайки дядо Вирлан. — Чичо Ставер, пийни и да тръгваме, че ще закъснеем.