Михаил Садовяну - Резнак

— Вярно — бързо се обади дядо Ставер и пи, пи, после гръмко се оригна и показа червеното си лице.

Каната пое дядо Вирлан. И той пи. Пи излеко, но без почивка — до дъно. Сетне двамата се поклониха на стопанина, пожелаха му много здраве и дядо Вирлан погна кобилата с камшика.

— Е, пийнахме си — вика той. — Стига толкова. Благодарим! Добър резнак! Нека Света богородица благослови този, който ни го даде. Останете със здраве, ние бързаме.

Тръгнахме, но се движехме доста бавно.

— На всяка цена трябва да вземем кучетата — убеждаваше ни дядо Вирлан. — Без тях няма да успеем! Чичо Ставер, в нашия край има хубави обичаи, а?

— Много хубави!

Преминахме още сто крачки. Стигнахме втората къща. Там стоеше гиздава стопанка — с престилка и запретнати ръкави — чакаше ни с кана. Във весело настроение беше. Тя също ни познаваше.

— Леле, та това е кръщелникът и чичо Ставер! Почакайте, опитайте нашия резнак! Не може тъй да си идете… Как е сваха Илинка? А кръстницата Мариора?

Отказвахме, но напразно. Накрая все пак спряхме, пийнахме от резнака на кръстницата Настасия. Отличен резнак, червен. Бог да й даде здраве! Ех, ако не ни чакаше работа!

— Каква работа? Та още не сте опитали и белия…

— Не, не можем — противи се дядо Вирлан. — Отиваме да бием лисица.

— Каква лисица?

— От Млинската долина, не знаеш ли? Отмъкна ни всички патенца и пиленца. Но сега ще й одерем кожата…

Разделихме се с кръстницата Настасия, продължихме нататък, под сенчестите воали на акацията. Бързахме. И изведнъж стигнахме следващата къща.

От лозето до къщата се чу гръмък глас:

— Хей, добри хора, хей! Чакайте, де! Хей, добри хора!

След каната червен резнак се уверих, че дядо Вирлан се ядосваше на лисицата повече, отколкото чичо Ставер. Искаше да тръгваме.

— Нямам време за спиране! — съобщи решително и шибна Русца.

Но лозарят не можеше да се помири с нарушаването на отколешните обичаи. Той беше висок, плещест мъжага. Великан. Размахна огромната кана тъй леко, сякаш държеше в ръцете си чаша.

— Постойте, добри хора! Постойте, защото ще се ядосам и после ще стане по-лошо!

Какво да се прави? Трябваше да спрем, не биваше да дразним стопанина. Спряхме Русца. Великанът дойде при нас. Веждите му бяха малко навъсени, но приятелски се усмихна и ни подаде каната:

— Не се оглеждайте, ами опитайте!

Добре, опитахме. Усетих, че повече не мога да поема нито глътка. А дядо Вирлан и дядо Ставер се развеселиха. Пиха, отриха си устните, после отново един след друг пъхнаха носове в каната.

Стопанинът, който ни гощаваше, беше приветлив и весел човек. Разбрах, че се казва Петре Амаици и че също е някакъв роднина на моите ловци.

— Знаете ли какво? — каза чичо Петре. — Виждам, че се тъкмите за лов. С радост бих дошъл и аз.

— Добре! — засмя се дядо Вирлан. — Отиваме при Доминте за кучета.

— А защо ви са кучета от Доминте?

— Искаме да пипнем една лисица.

— Каква лисица?

— Лисицата от Млинската долина — важно отговори дядо Вирлан. — Отмъкна ни патките и кокошките. А това тъй ме мъчи, че нямам ни сън, ни покой. Няма да ми олекне, докато не я застрелям!

— И на мене! — благодарно прибави дядо Ставер.

— Е, тогава да я застреляме! — извика великанът. — Закарайте кобилата с бричката в лозето, а моето момче ще изпратим при Доминте, който живее на няколко крачки оттук. После ще тръгнем пеша. Непременно ще застреляме лисицата!

Учудващо бързо се съгласихме, дядо Вирлан веднага опъна юздите, Русца изви надясно и се намерихме в лозето на Петре Амаици. Момчето бързо хукна да съобщи на Доминте да дойде с кучетата. И докато чакахме, показа се Петревата жена, цялата разгорещена, носеше шаран на шиш.

— Ей, аз пък да не зная, че имаме гости — рече разочарована.

— И още какви!… — важно прибави Петре Амаици. — Женичке, опечи шарана, както подобава, и приготви към него чашка муждеин 1 1 Муждеин — подправка от смлян чесън с оцет и сол — Б.пр. . Много сме гладни.

— За къде бързате?

Дядо Вирлан веднага отговори:

— На всяка цена трябва да застреляме лисицата!

— Точно така! — съгласи се великанът. — Женичке, гледай да свариш добре мамалигата, а за резнака сам ще се погрижа.

— На всяка цена трябва да я застреляме и да й одерем кожата — приключи с някаква особена горчивина в гласа дядо Ставер, втренчил поглед веднъж в огнището, веднъж в шарана.

Скоро дойде Доминте с пушка и кучета. Едва Петревата жена успя да сложи на трикраката маса опечения шаран, едва донесе топла мамалига от тазгодишна царевица, когато откъм склона с лозята до тях стигнаха веселите звуци на цигулка. Това беше Целдаре, наш прочут музикант.