Никифор Попфилипов - Майка

След една детска забава, дадена от учениците в едно село в чест на майките, на която присъствахме и ние с доктор Мишо, последният ми разказа една интересничка история, която предавам дословно. Длъжен съм да кажа тук, че позволение от доктора не съм вземал. Не го знам от няколко години къде е и моля го да ми прости смелостта, ако случайно узнае и ако съм пропуснал нещо.

— Не бе много отдавна — започна той. — Това бе миналата пролет. Няколко дни преди Благовец ме нанесе път в С-мо. Кръстосах на шир и длъж това село с ширеща се сиромашия по улици и домове и с пълни кръчми. След като си свърших работата, късно следобед напуснах селото и взех пътя към гарата, дето щях да причакам софийския влак.

До гарата, както знаеш, има-няма осем километра, които за моя пергел не представляват никаква мъчнотия. След войните с дългите им преходи и още по-дългите им бивакувания, за мен пространството и времето като че изгубиха значение.

Макар че време сега не ми оставаше много — то бе строго разчетено, и прибързах да не пропусна влака за Пловдив, — пак се отдадох на моята всегдашна слабост. Не можах да устоя на изкушението да се спирам тук-там по пътя, да погледам на дивния простор, който се разкрива наоколо. Очите ми с възхищение поглъщаха красивата гледка на С-то високо, леко-вълнисто плато, наведено към изток и загърнато като миловидна красавица в една от пазвите на източна Рила.

Бях изненадан, че в съседство с тясното като хуния, скалисто и вечно запрашено Б-во не съм и подозирал, че се намирал такъв ненагледен простор със свеж и прозрачен като кристал въздух, бистри води и такова лазурно небе. Слънцето грееше над зазеленилото в ранната пролет широко плато. Ветрецът донасяше от пролома над селото свежата миризма на бора и здравеца, а близките върхове простираха вечерните сенки към селото.

Из ливадите и орниците на обширното плато тук-там се виждаха стада овце и групи едър добитък. Едно стадо овце се измъкваше из един върбалак, бавно и пасешком поемаше нагоре по голата орница, прехвърли ниската рътлина и се изгуби.

Шосето пресичаше тоя върбаляк.

Когато вече стигнах и навлязох в него, виждам бяла овца се провираше през храстите отдясно, дойде до прескопа, спря се право срещу мене и гледайки ме, почна да блее.

Помислих, че тя се заблудила във върбаляка, незабелязала кога стадото се измъкнало и сега го търси.

Но блеенето бе някак особено. Не такова на изостанала, загубена или затворена овца. То бе известният на всички боравещи с добитък гръден звук — нисък, нежен, едно продължително мм — с какъвто овцата се обажда на рожбата си, милва я и подканва да се насуче.

Без да давам значение на това, с пренебрежение, студено и безучастно продължавах да си вървя, но овцата не ме оставяше.

Тя тръгна успоредно с мене край прекопа, като се придържеше във върбаляка, не преставайки да ме гледа и блее все така нежно, даже умоляващо.

Господи, какво значи това? Какво иска тая овца?

Спрях се.

Спря и овцата и застанахме един срещу други, очи в очи. Тя мърмеше.

Нямаше вече никакво съмнение, че това животно търси нещо, иска нещо да ми съобщи, нещо важно, необикновено, което аз не можех да отгатна. Тя бе яка и здрава овца и не би останала от стадото или, в такъв случай, тя би тичала из орницата и би блеяла високо; не би даже обръщала внимание към мене.

Тия нежни звуци, които тя ми отправяше с уста и умоляващ поглед, не са друго, освен сърдечна молба за някаква помощ.

Нещо се е случило.

Прескочих канавката с простряна ръка да я помилвам. Без да побегне, тя се обърна и тръгна полека към храстите, обръщайки се назад да види дали съм след нея.

В тоя миг вече аз разбрах каква е работата.

Кръвта по задните й крака показваше, че тя току-що се е освободила от родилните мъки и станала майка.

Ускорих хода си. Изминах след овцата десет-петнадесет крачки и съгледах под един храст, на голата трева едно мъничко създанийце с бяло челце, черни дълги ушенца, с широки кафяви петна по плешките, по сапичката; съща лястовичка. То се мъчеше да се изправи на предните си крачка. Чуваше се и слабият му още гласец.

Овцата избърза с мърмене към него. „Тука съм, тука, маминкото ми! Не бой ми се, аз съм тука! Отидох да повикам ей тоя господин“, сякаш каза майката на скъпата си рожба, па застана над него, заблиза го по шийката, по опашчицата и му мълвеше нежните си ласки.

Велик момент!

Снех шапка, скръстих ръце и застанах като вкопан пред величайшата картина в новия живот. И удивление, и възторг, и благоговение еднакво вълнуваха душата ми от това малко нещо, което преживях от пет-десет минути насам. Картината сама говореше и разбрах твърде много.