Фредерик Пол: Плененият марсианец

Дънлоп бе нисък и тантурест, с избелели ресници и опадала коса. Приличаше на човека, когото ще видите в най-отдалечения край на стадиона по време на мача на годината, стиснал здраво знаменце и сандвич с кренвирш и седнал до жена си, която ще го кара да й обяснява всеки удар. Освен това и заекваше.

Синеокото момиче в приемната на тръста „Лафит“ беше бивш фотомодел. Тя бе преценила Дънлоп. Момичето бавно вдигна очи.

— Да? — запита с хладен тон.

— Искам да видя мистър Лаф-ф-ф… — рече Дънлоп и спря, за да се окашля. — Искам да видя мистър Лафит.

От объркване бившият фотомодел запримигва. Никой не можеше да вижда мистър Лафит. Ех, Джон Д. VI, естествено, можеше. Или президентът Брокънхаймър можеше да намине, след като предварително се е обадил по телефона. Никой друг. Мистър Лафит бе много велик човек, изобретил повечето от най-добрите уреди на Америка, които продаваше срещу най-добрите пари на Америка, и той не приемаше случайни посетители. Да не говорим за незначителни хорица с току-що свалени от закачалка костюми.

Бившият фотомодел обаче бе девойка с меко сърце и това бе известно само на майка й, на нейния работодател и на четиринадесетте мъже, които един по един го бяха разбили. Дожаля й за Дънлоп. Тя реши да се отнесе снизходително към горкия човечец и каза:

— За кого да съобщя, сър? Мистър Дънлоп ли? С „о“ ли се пише, сър? Един момент. — И опитвайки се да се усмихне, тя вдигна слушалката.

Приемната бе застлана с истински персийски килим, а не с разните там глупави найлони — нито дори с лафитон! — и навсякъде се виждаха символите на мощта и гения на Лафит. В един осветен от прожектори кът имаше пластмасов модел на преобразувателя на слънчева енергия „Лафит“, който излъчваше меко сияние. Върху алена подставка в центъра на стаята се намираше йонообменният воден дестилатор със собствено захранване „Лафит“, представен от по-малкия модел с капацитет четиридесет галона в секунда. (Два от по-големите дестилатори снабдяваха Лондон с кристално бистра вода от мътната тинеста и миризлива Темза.)

— Почакайте малко! — помоли дрезгаво Дънлоп. — Предайте му, че моето име не му е известно, но ние имаме общ приятел.

Бившият фотомодел се поколеба, преборвайки се с този нов факт. Това променяше нещата. Дори мистър Лафит би могъл да има приятел, който случайно да познава някакъв дребен русоляв човечец, чиито обуща се нуждаеха от четка и боя. Особено като се вземе предвид, че самият мистър Лафит има съвсем скромен произход: навремето бе преподавател в университет.

— Да, сър — каза тя с много по-любезен тон. — Бихте ли ми казали името на този приятел?

— Н-н-не му знам името.

— О!

— Ала мистър Лафит ще разбере кого имам предвид. Предайте му само, че този приятел е м-м-марсианец.

Погледът в нежните сини очи потъмня. Гладкото чисто лице придоби суровите, типични за „Вог“ 1 1 Известно модно списание. Б.пр. черти, които бе притежавало, преди непреодолимото влечение към шоколадовата нуга да я лиши от мястото й пред фотокамерите на модата и да я постави зад това писалище.

— Махнете се оттук! — каза тя. — Шегата ви е глупава!

— Не забравяйте името Дънлоп — каза весело топчестото човече. — Живея на Деветнадесета западна улица, четиристотин четиридесет и девет. Това е пансион.

И си тръгна. Той знаеше, че тя няма да предаде никому съобщението, но знаеше също, че това е без значение. Бе забелязал малкия позлатен микрофон в ъгъла на писалището й. Записващото устройство „Лафит“, към което бе свързан, щеше безпогрешно да запомни, анализира и предаде всяка дума.

— Хм, хм — обърна се Дънлоп към обслужващия асансьора, — вас, приятели, ви карат да работите твърде много в този пек. Ще се погрижа да ви сложат климатична инсталация.

Обслужващият изгледа Дънлоп, като да беше някакъв особняк, но Дънлоп не се засегна. Защо трябваше да се засяга? Той наистина беше особняк. Ала скоро щеше да стане много богат особняк.

Хектор Дънлоп се потопи в зноя на Пето авеню със свирещи от астма гърди. Той обаче бе напълно доволен от себе си.

Спря на ъгъла, обърна се и вдигна очи към сградата на „Лафит“, опасана изцяло с ивици от мед и стъкло в старомодния архитектурен стил, който Лафит харесваше. Нека й се радва, помисли си великодушно Дънлоп. Изглеждаше ужасно, но нека Лафит си доставя своите удоволствия — беше само от полза, че тръстът притежава такава сграда, каквато Лафит иска. Вкусът на Дънлоп клонеше повече към съвременните линии, но нищо не би му попречило, ако поиска да вдигне насреща и сто петдесет и два етажна сграда. Лафит имаше право на всичко, което пожелае, стига да се съгласи да дели с Хектор Дънлоп. И това сигурно щеше да стане, може би дори още днес.