Фредерик Пол - Петте ада на Орион

Маккрей започваше да се чувствува по-самоуверен. Чудно как мъничко светлинка прави едно невъзможно положение поносимо, колко бързо се възвърна смелостта му, когато можеше да вижда отново.

Той стоеше неподвижен и размишляваше. Първо, преди малко — субективно погледнато, преди минути — той се намираше на борда на „Джодръл Банк“ и мисълта му беше заета само с довършване на проверката и с предстоящата среща на кафе с една от пътничките. Второ, независимо че се чувствуваше разтърсен и — сам си признаваше това — уплашен почти до полуда, не изглеждаше пострадал.

Трето, където и да се намираше сега, не беше толкова важно какво се бе случило с него, а какво се бе случило с кораба?

Остави тази мисъл да проникне в съзнанието му. Да предположим, че бе станало някакво нещастие с „Джодръл Банк“.

Не бе изключено, разбира се, да е мъртъв. Всичко това би могло да бъде фантазия на изстиващ мозък.

Маккрей се усмихна в озарения в розово мрак. Мисленето някак го бе ободрило, като ледена вода след дежурство, и с избистряща се глава си спомни за какво можеше да послужи космическият костюм.

В него имаше радио.

Натисна разкопчаващите илици, бръкна в празния нагръдник на костюма и извади ръчния микрофон. „Тук е Хъръл Маккрей, търси «Джодръл Банк».“

Не получи отговор. Намръщи се. „Тук е Хъръл Маккрей, търси «Джодръл Банк.»“

„Хъръл Маккрей, търси когото и да било, елате, моля.“

Но никой не отговаряше.

Замислено върна микрофона на мястото му. Това беше ултравълново радио, над един милион пъти по-бързо от светлината, с диапазон, измерван най-малко със стотици светлинни години. Щом нямаше отговор, значи се намираше много далеч отвсякъде.

Разбира се, тази пущина можеше и да не работи.

Посегна пак към микрофона…

Извика силно.

Възрозовата светлина угасна. Отново потъна в мрак, по-дълбок отпреди.

Защото, преди светлината да угасне, Маккрей бе видял това, което досега бе убягвало от погледа му. Костюмът и микрофонът се различаваха достатъчно ясно в мъждеещата розова светлина, но ръката — собствената му ръка, свита, за да държи микрофона — изобщо не се виждаше. Нито горната й част. Нито пък — при едно бегло поглеждане — гърдите му.

Маккрей не можеше да види изобщо никаква част от тялото си.

Някой друг можеше. Някой следеше Хъръл Маккрей с клиничния интерес на биохимик, наблюдаващ движенията на парамеции в нов антибиотик — и с молитвеното вълнение на умиращ от глад моряк-корабокрушенец, следящ приближаващо се подмятано от вълните буре, в което може да има храна.

Да го назовем условно Наблюдател (а може да го наречем „него“). Наблюдателят не беше точно от мъжки пол, защото в расата му нямаше истински мъже, но имаше жени, а положително не беше такъв. Наблюдателят не приличаше в никакъв случай на човешко същество, ала чертите му имаха нещо общо с човешките.

Ако Наблюдателят и Маккрей успееха някак да завържат запознанство, може би щяха да се погаждат отлично. Наблюдателят, подобно на Маккрей, беше авантюрист по душа, млад, способен, сведущ в техническите науки на своята цивилизация. И двамата обичаха игрите: Маккрей — бейзбола, покера и триизмерния шах; Наблюдателят — редица спортове, неподдаващи се на човешко описание. И двамата заемаха постове с известна важност — като се има предвид възрастта им — в работите на съответните им светове.

Физически никак не си приличаха. Наблюдателят беше трифутово пихтиесто кълбо с твърда черупка. Имаше „ръце“ и „крака“, но те не бяха органически свързани със „самия него“. Бяха змиеподобни израстъци, които се подчиняваха на заповедите на мозъка му така, както вашето съзнание може да накара пръстите на краката ви да се свият, но нямаха пряк досег с него. Всъщност действуваха еднакво добре и на разстояние един ярд или четвърт миля, и когато почиваха — но това ставаше рядко — в цепнатините на „кожата“ му, от които бяха се образували. На по-големи разстояния действуваха не така добре по причини, които нямаха нищо общо със Закона за обратните квадрати.

Главната задача на Наблюдателя в момента се състоеше в това да ръководи „изследователската група“, която държеше Маккрей под наблюдение. И беше доста развълнуван. Крайниците му, разположени из помещението, където ги бе вмъкнал с различни поръчения, трепереха и се тресяха малко, но въпреки това бяха най-спокойните крайници в помещението; крайниците на другите членове на групата бяха в състояние на силна възбуда.