Фредерик Пол: Певците на времето

Отговорникът насочи и двете си очи към новопристигналия. Не ги ли учеха вече тия хлапаци на добро възпитание? Считаше се за голямо благоволение Отговорникът да запознае един новак с планетата по подобен любезен начин, тъй като неговото пристигане можеше да означава собственото му евентуално отзоваване.

Той се опита да потисне раздразнението си.

— Да, отблъскващи са, но няма да имаш никакви проблеми с човеците. Те горят от желание да търгуват с нас.

— Защо трябва да имам проблеми? — попита Младият Брат озадачено.

Отговорникът по надзора отклони второто си око и се вторачи в събеседника си. На това хлапе му липсваше елементарна култура. Не се говори така на по-голям Брат, особено ако е високопоставен Отговорник.

Гневът подведе Отговорника да каже нещо не съвсем уместно:

— Напомням ти, Млади Братко — процеди бавно той, — че не всички същества, с които Братството се е сблъсквало, са били кротки като тия човеци.

Думите му попаднаха на място. Младият Брат отмести погледа и на двете си очи, потресен и смутен от намека за отколешната, но още помнеща се война с Ш’шрейн.

— Не съм забравил, Големи Братко — промърмори той.

Отговорникът кимна леко, после махна с покритата си със здрави рогови плочки ръка към зоната, като остави очите си да гледат в различни посоки. Навън кипеше оживление; по космическата стълба, спускаща се от орбитата до базата и оттам — към света на човешките същества, непрекъснато се превозваха товари. Той посочи работниците-човеци и каза:

— Туземците са изцяло от органична материя, знаеш ли това?

Новият Сътрудник им хвърли изпълнен с отвращение поглед.

— Знам. Крехки, влажни и примитивни, като таврите.

— Почти като таврите, да — съгласи се Отговорникът. — И двата вида са твърде влажни, физическата им структура е сходна. Но у земните хора липсва онази противна суеверност на таврите.

— Дано — отвърна с искрена надежда Сътрудникът, поглеждайки почтително отдолу нагоре. — Значи няма да имат нужда от усъвършенствуване?

— Е, във всеки случай, не колкото таврите — каза замислено Отговорникът. Таврите бяха създали сериозни проблеми на Братството, преди да бъде открит начин как да се попречи на възникването им веднъж завинаги. — Боя се, че човеците също си имат своите суеверия. Ще се убедиш сам. Но те умират да търгуват с нас, копнеят за нашите машини и се прехласват по нашите космически технологии. — Той посочи с ръка към величествената космическа стълба. — Сега, след като я завършихме, търговията процъфтява, товари ще има непрекъснато. Човеците ще ни помагат. Те лесно се поддават на обучение, особено с малко технологична помощ от наша страна. Но и без никаква помощ на някои от тях им бе разрешено да управляват вълнови кораби.

Сътрудникът бе шокиран, но се овладя и не го показа. Рече:

— В мъдростта на Майката не може да има грешки. — Нещо в тона му накара Отговорника да го стрелне с поглед, но Сътрудникът се отказа от темата. Двете му очи загледаха на различни страни, за да обхванат колкото се може по-голяма част от зоната — твърде мрачна гледка за новопристигналия Млад Брат. — Прекалено горещо и влажно е тук — отново се оплака той.

Отговорникът, който добре знаеше, че със смяната на сезона ще стане още по-горещо и влажно, едва прикри усмивката си.

— Ще свикнеш. Бъди доволен, че си изпратен тук. Основите на другите два крака на стълбата се намират на по-лоши места от тукашните. Трябваше да ги разположим в така наречената тропическа зона на тази планета.

Сътрудникът изпъшка, като си помисли за годините, очакващи го в този влажен, пълен с изпарения климат.

— Тук е бил един от техните „градове“, така ли? — попита той и потръпна.

— Да, отвратително, нали? — съгласи се Върховният Буревестник.

Самата представа за град бе отблъскваща: цяла човешка раса натъпкана в огромни здания, когато истинският смисъл на съществуването на всяка жива твар е непрекъснато да търси нови и нови дарове за своята Майка. Но разбира се, човеците бяха твърде изостанали в това отношение. Те нямаха една-единствена Майка.

— Мястото се е наричало Канзас сити — продължи Отговорникът, изговаряйки земното име така, че никое човешко същество не би го разбрало. — Градът бил разрушен до основи по време на една от техните войни и всъщност не си струвало да го възстановяват. Но транспортните комуникации бяха горе-долу запазени, така че базирахме единия крак на стълбата тук.

— Войни! — изсумтя Сътрудникът. Думата прозвуча като обиден епитет.