Фредерик Пол - Палавият дядо

Махлон роди Тимъти и Тимъти роди Натан, и Натан роди Роджър, и живяха дълго на Земята. Но после Роджър роди Оруил, а той буквално се увлече: роди Огастес, Уейн, Уолтър, Бенджамин, а също и баща ми Карл. Явно беше прекалил, щом Хидион Апшър реши да се намеси.

Камбанката на вратата задрънча, известявайки нечия визита. Точно в този момент ние се целувахме в гостната и Люсил се ядоса, че ни попречиха. На прага стърчеше як старец с почерняло като въглен лице и сини очи. Тупаше с нозе, за да изтръска снега, и ме гледаше въпросително.

— Орви?

— Аз съм Джордж — отвърнах.

— Изтрий от лицето си червилото, Джордж — рече, докато се вмъкваше в стаята.

Люсил набързо оправи прическата си. Той я огледа с поглед на познавач, бавно свали палтото си и го закачи на облегалката на стола до камината.

— Аз съм Апшър, Хидион Апшър. Къде е Оруил Декстър?

Тези думи ме накараха да се откажа от първоначалното си намерение да изхвърля неканения гост. Вече кажи-речи година не бяха ни разпитвали за Оруил Декстър и живеехме в мир.

— Той ми е дядо, господин Апшър. Какви ги е забъркал този път?

Старецът поклати глава и ме изгледа втренчено.

— Ти си негов внук? И смееш да ме питаш какви ги е забъркал?… Къде е?

— Не сме виждали дядо Оруил пет години — признах честно.

— И не знаеш къде е?

— Не, господин Апшър. Той никога не казва къде отива, а като се върне, никога не казва къде е бил.

Старецът стисна устни, пресегна през Люсил към масата, наля си уиски и рече на момичето:

— Повярвайте ми, човек трябва да се държи далеч от тия Декстърови. Хайде, върви си у дома.

Люсил го изгледа мрачно, отвори уста да каже нещо, но аз се намесих:

— Тя е моя годеница.

— А, да, разбира се. Значи не ми остава нищо друго, освен да си побъбря с Орви. Леглото застелено ли е?

— Господин Апшър — реших да протестирам аз. — Не че не обичаме дядовите приятели, но само Господ Бог знае кога ще се върне той. Може да е утре, след половин година, след много години…

— Ще почакам — подхвърли той през рамо и се заизкачва по стъпалата нагоре.

Първите две седмици бяха трудни. После свикнах. Позвъних на чичо Уейн и му разказах за визитата на господин Апшър. Той беше крайно развълнуван.

— Един висок як тъмнокож старик ли? — попита възбудено.

— Ъхъ. И ми се струва, че не е за пръв път тук.

— Ха, че защо пък да не е бивал и по-рано… — Чичо Уейн направи кратка пауза. — Виж какво ще ти кажа, Джордж, събираш братята си и…

— Но не мога да го направя, чичо — прекъснах го аз. — Харолд е в армията, а къде е пропаднал Уилям никой не знае.

— Добре де, не се вълнувай. Ще ти звънна веднага, щом се върна.

— Заминавате ли, чичо Уейн?

— Да, Джордж — отсече и затвори телефона.

И тъй аз продължих да се радвам на компанията на господин Апшър. Винаги най-младите са прецаканите.

Люсил повече не се появи вкъщи. Аз я посетих един-два пъти, но тъй като да се кара ягуара беше студено, Уилям беше духнал с форда, а джипът според Люсил не е подходяща кола за разходки, не ни оставаше нищо друго, освен да седим в стаята й. А майка й с плетка в ръце сегиз-тогиз подхвърляше хапливи реплики за дядо Орви и онова момиче от Итънтаун.

Затова бях неимоверно щастлив, когато един ден вратата се отвори и влезе дядо Орви.

— Дядо! — възкликнах. — Добре, че дойде. Знаеш ли, имаме гостенин…

— Шшшт, Джордж. Къде е сега?

— Горе в спалнята. Там му поднасям обяда, след което обикновено си подремва.

— Поднасяш му обяда? Че къде са слугите?

Смутено се изкашлях.

— Но, дядо, след онази история в Итънтаун те…

— Добре де, празни приказки — набързо ме прекъсна той. — Продължавай да си гледаш работата.

Изхвърлих останките от храната в кофата за боклук и сложих чиниите в мивката. През цялото това време дядо седеше с палтото и ме наблюдаваше мълчаливо.

— Джордж — промълви накрая той. — Знаеш ли, аз съм един стар, много стар човек.

— Да, дядо.

— Моят дядо е по-стар от мен, а неговият — още по-стар.

— Естествено — мъдро отвърнах аз. — Никога не съм ги виждал, нали?

— Да, Джордж. Аз поне не помня някой от тях да е идвал през последните години. Дядо Тимъти беше тук през осемдесет и шеста, но ти май още не беше се появил… Баща ти също.

— Татко е на шейсет, а аз съм на двайсет и една — уточних аз.

— Да, да, разбира се, Джордж. Баща ти също често си спомня за теб. Преди около два месеца той ми каза, че ти си вече на онази възраст, когато би трябвало да ти разкажем за нас, Декстърови…