Фредерик Пол - Аз съм друго нещо

После се разсмя. Разсмя се с такъв детски смях, почти щастлив, че аз трепнах от изненада.

— Е, добре, Дик, по дяволите тая игра на криеница. Аз бях в безсъзнание, а ти си видял всичко… Рано или късно все ще трябва някому да призная. А защо не на теб в края на краищата…

От това, което по-късно узнах, в моите прощални бележки изпускам само една подробност, наистина твърде съществена. За нея никой никога няма да узнае. Във всеки случай не от мен.

— Аз осъзнавам — започна Лари, — че рано или късно ти ще си спомниш за нашите нощни разговори по кафенетата, нашите безкрайни спорове за Бога и световните проблеми. Не си ги забравил, нали?

Не съм. Помня много добре колко безжалостно се подигравах на налудничавите му твърдения и хипотези и колко упорито ги защитаваше той. Една от тях бе особено безумна — веднъж бе започнал да ми доказва, че…

— Ти май тогава твърдеше — започнах аз, като с мъка търсих думите си, — че някога щяло да настъпи време, когато човешкият дух ще овладее… хм… психокинетичните сили… Че някога ние, без да използваме машини, ще можем само със силата на мисълта да пренасяме тялото си мигновено където пожелаем… Изобщо, нямало нищо невъзможно за човешкия дух.

— Господи, колко недозрял съм бил тогава! — възкликна Лари и се замисли.

На мен също ми беше нужно да се съсредоточа.

— Разбира се — каза след малко той, — човешкият дух сам по себе си не може да постигне това. Всичко, което съм ти разправял тогава, са били думи на възторжен мечтател, а не на учен, проверил истинността им експериментално. Но в нещо все пак съм бил прав и то ми помогна да намеря правилното решение. Съществуват някои… да ги наречем технически похвати, с които човек може да насочва мисълта си така… че тя да въздейства върху обикновените физически сили и взаимодействия. Върху онези, които срещаме на всяка крачка. Ако овладее тези похвати, човекът ще победи природата.

Особени нюанси в гласа и в погледа му ме накараха да почувствам, че той сякаш наистина е изтръгнал от природата някаква велика тайна. Този път сякаш бях готов да повярвам.

— Овладял тези похвати — продължи той, — човек може да прави всичко. Разбираш ли, Дик, абсолютно всичко! Да прелети през океана? За части от секундата! Да обезвреди взривяваща се бомба? Видя го със собствените си очи. Разбира се, постига се с усилена работа на мисълта и като всяка работа представлява разход на енергия — никой не може д заобиколи природните закони. Точно затова бях цял ден вън от играта. Да неутрализираш голямо количество освободена за миг енергия засега е трудно нещо. Много по-лесно е да отклониш летящ куршум, а още по-просто — да извадиш патрона от цевта и да го прехвърлиш в джоба си, за да няма изстрел. Разстоянието почти няма значение. Стига да поискаш, Дик — в очите му приблясна пламъче на гордост, — ще видиш пред себе си английската корона с целия й блясък и…

— А можеш ли да надникваш в бъдещето? — попитах.

Той се навъси.

— Защо с този тон, Дик? Аз говоря за сериозни неща. Шарлатанството никога…

— А да четеш мисли?

Лицето му просветна.

— И този разговор ли помниш? Не, не мога. С тази задача смятам да се захвана по-късно. Но сега не мога.

— Е, покажи ми нещо, което можеш — помолих аз.

Усмихна се. Явно разговорът не му беше приятен, разбирах го. Много години бе крил тайната си от всички. Десет години експерименти в пълна самота. Десет години надежди и разочарования — от неоформената идея до реализираната възможност. Просто имаше нужда да извади душата си навън.

— Искаш да ти покажа нещо ли? — Огледа стаята и кимна. — Погледни към прозореца.

Прозорецът се отвори и пак се затвори.

— Погледни радиоапарата.

Малкият апарат внезапно оживя — чу се щракане, единият от клавишите потъна, разнесе се музика.

— Сега гледай внимателно!

Музиката рязко спря, радиоапаратът изчезна, после си появи на друго място и щепселът на шнура тупна на килима.

— Беше почти на височината на Еверест. — Явно се опитваше да запази непринудения си тон. — А какво ще кажеш за това?

Лежащият на пода шнур се вдигна и щепселът се устреми към контакта.

— Не — промени решението си Лари. — Сега ще ти покажа нещо сериозно. Дик, ще го накарам да работи без ток. За усилване на електромагнитните трептения е достатъчно…

Напрегнатият му поглед бе прикован в апарата. Миг, втори. Светна лампичката на скалата, от високоговорителя се чуха съскащи звуци…

Изправих се от стола, който беше точно зад Лари.