Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

Напевните арпеджиа се засилиха, преминавайки във фортиссимо. Усещах как по гърба ми под комбинезона се стичат струйки пот, а в слепоочията ми удря камбаната на пулса…

Същото очертание на раменете и леко наведен гръб, същата форма на главата, същите късо подстригани тъмни коси… Страх ме беше да се помръдна, да не би да уплаша този призрак… ако беше само привидение… ако беше жив човек… Само да обърнеше глава към мен и тозчас измамното очарование щеше да се разнесе…

Стоях, гледах и слушах. Колко много приличаше на нея, с всяко-движение на ръката, когато пръстите пробягваха по струните, с всяко навеждане на главата, сгушвайки я в рамката на инструмента…

Несъзнателно направих крачка напред. Подът изскърца. Тя спря да свири, обърна лице към мен и рязко стана. В слабата светлина съзрях лицето й. Вкамених се. Това беше лицето на Йетта.

Тя ме гледаше спокойно с големите си, широко поставени очи с леко наведени надолу външни ъгълчета. Нейното светло, овално лице, белеещо над мургавите рамене, беше същото онова лице, което аз бях виждал пред очите си през цялото време на моето пътешествие. Стоеше пред мен — невисока, стройна, с големи, щръкнали малко настрани под тънкия плат гърди… Същата, непроменена, близка…

— Йетта… — успях да прошепна, но не бях в състояние да се помръдна. — Аз съм, аз съм…

Тя ме гледаше — без уплаха, но и без усмивка, сякаш само с известно любопитство. Не се отдръпна, стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, някак си безволева. Не реагира дори когато силно я прегърнах и започнах да целувам лицето й. Очите й бяха все така широко отворени, но гледаха зад мен и като че ли избягваха да срещнат погледа ми.

— Йетта, аз съм, не ме ли познаваш? — прошепнах най-сетне.

— Не те познавам. Казвам се Сандра — отвърна тя тихо.

Пуснах я и отстъпих една крачка. Гледах я и нищо не разбирах.

Сандра остана с мен. А по-точно казано, аз останах с нея, понеже не можех да повярвам, че тя не е тази, която търсех. Паметта ми не ме лъжеше. Сандра беше идентична с Йетта от снимката, която винаги носех със себе си. Беше на същата възраст, повтаряше я в най-дребните подробности, с леката асиметричност на лицето, начина, по който се движеше… Само паметта й беше различна, всъщност почти нищо не помнеше или пък не искаше да ми разкаже нищо за себе си.

Заведе ме в жилището си, на предпоследното равнище на града. Малката стаичка беше задръстена с всевъзможни дреболии, беше затрупана с тоалети, сякаш извадени от театрален гардероб — толкова разнородни и от различни епохи.

Дали не искаше, или не можеше да ми каже нищо за себе си. Опитвах се да систематизирам и после обмислях всички хипотези, чрез които се мъчех да си обясня коя е тя. В крайна сметка приех една от тях — онази, която най-пълно отговаряше на желанието ми. Втълпих си, че Сандра е Йетта… Като личност, разбира се, не беше тя, но и този факт се опитвах да си обясня. Нали никой не беше изследвал страничните ефекти на продължителното пребиваване в цилиндъра на ван Троф! Самият Мефи е бил в него само няколко секунди. Възможно е полето да влияе върху паметта и сега, като е излязла от цилиндъра, Йетта да не помни нищо от миналото си! Нищо — освен умението да свири на арфа…

Прекарах с нея три седмици. Само няколко пъти отидох до бункера. За мен това беше Йетта. Радвах се, че я открих, и прогонвах всяка мисъл, че може да не е тя. Какво повече можех да искам? След като толкова се бях надявал на нейното съществуване, тя се намери, още по-скъпа и незаменима — макар и неразгадана докрай, вътрешно чужда, без старите спомени и чувства, които същност изграждат човешката личност…

Ходехме заедно из лабиринтите на града. Тя ги познаваше добре. Сега ми беше все едно къде ходя и какво правя — постигнах целта си, намерих я, вече не бях сам тук. Нейното присъствие придаваше смисъл на съществуването ми в това време, в което отдавна не трябваше да ме има…

…И в обхваналата ме еуфория, обзет от щастие, в което се накарах да повярвам, изведнъж с нова сила ме завладя онази натрапчива мисъл, която този път не можех да прогоня — а ако Сандра не е Йетта? Тази изключителна прилика не може да е случайна! А ако… Да, твърде вероятно беше! И тази възможност бях вземал пред вид. Може би Йетта най-накрая е загубила търпение, решила е, че няма да се върна, излязла е от цилиндъра, за да започне нормален живот в този град, ако изобщо той може да се нарече нормален… И Сандра би могла да бъде нейна дъщеря… В такъв случай Йетта със сигурност е била жива преди двадесет години… Възможно е и сега да е в града, а ако се е възползувала от цилиндъра — да е все така млада, мъничко по-стара от Сандра. Не, това е абсурдно! Ако веднъж е взела решение да напусне цилиндъра и е родила дъщеря, после нямаше да поиска пак да се върне в него… Родила е дъщеря ли?… Можела е да има дете само от някой от тукашните мъже. Но нали се знае, че тук момичета се раждат невероятно рядко. Действително Йетта не е била подлагана на генетичните манипулации в миналото, обаче доколкото ми е известно полът на детето се определя от хромозомите на мъжа и вероятно в този случай именно те не позволяват да се зачене дете от женски пол… Не, прекалено много невероятни стечения на обстоятелствата. Без съмнение Сандра би могла да бъде дете на мъж от моето време. Но тогава защо и е притрябвало на Йетта да се отправя на пътешествие в бъдещето, ако в живота й е имало и друг мъж? Ами ако Йетта е била бременна още преди аз да отлетя от Земята? Тогава… Сандра би могла да бъде моя дъщеря! Това е напълно вероятно! Твърдото решение на Йетта да дочака моето завръщане би могло да бъде продиктувано от желанието й да има това дете, без да ме спира от експедицията, без да ме кара да изпитвам отчаяние и угризения на съвестта. Колко подходяща за Йетта би била такава постъпка… Потръпнах, като си представих този вариант, защото от него следваше неизбежният извод, че от три седмици живея със собствената си дъщеря. Вече всичко ми се струваше възможно, а всяко друго предположение — по-добро от това… Та нали, мислех си, Сандра би могла да бъде дъщеря на Йетта и на някого от нейното време или дори нейна правнучка, преживяла до днес в цилиндъра вместо Йетта!