Евгений Замятин - Ние

Съседът ми хвърли един поглед наляво — към мен — и се изкиска. Кой знае защо, ясно запомних: видях — на устните му изскочи микроскопично мехурче слюнка и се пукна. Това мехурче ме отрезви. Аз съм отново аз.

Чувах както всички останали една нелепа, хаотична струнна пукотевица. Смеех се. Стана ми леко и ясно. Талантливият фонолектор твърде живо ни бе изобразил тази първобитна епоха — това е всичко.

С каква наслада слушах после нашата днешна музика. (Тя бе демонстрирана накрая за контраст.) Кристалните хроматични гами на безкрайните числови редици, които се събираха и разделяха — и сумиращите акорди на формулите на Тейлър и Маклърен; еднотонните, квадратно-тромави модулации на питагоровата теорема; тъжните мелодии на затихващо-колебателното движение; насечените от фраунхоферовите линии на паузите ярки тактове — спектралния анализ на планетите… Какво величие! Каква непоклатима закономерност! И колко жалка е произволната, неограничавана от нищо — освен от странната им фантазия — музика на древните…

Както обикновено, в стройни редици по четирима, заизлизахме през широките врати на аудиториума. Край мен се мярна познатата двойно извита фигура; почтително се поклоних.

След час трябва да дойде милата О. Чувствувах се приятно и полезно развълнуван. Вкъщи — по-точно в канцеларията — подадох на дежурния розовия си талон и получих удостоверение за право на щори. Това право ни се дава само за сексуалните дни. А иначе — между прозрачните си, сякаш изтъкани от блестящ въздух стени, ние винаги живеем пред очите на всички, вечно облени със светлина. Нямаме какво да крием един от друг. При това така се облекчава тежкият и възвишен труд на Пазителите. Иначе малко ли неща могат да се случат. Възможно е тъкмо странните непрозрачни обиталища на древните да са породили жалката им клетъчна психология. „Моят (sic!) дом е моята крепост“ — ама че са го измислили!

В 21 спуснах щорите — и в същата минута влезе, леко запъхтяна, О. Протегна ми розовите си устица — и розовото талонче. Откъснах талона и не можах да се откъсна от розовите уста до последния момент — 22,15.

После й показах „дневника“ си и говорих — струва ми се, много добре — за красотата на квадрата, куба, правата. Тя тъй очарователно-розово ме слушаше — и изведнъж от сините й очи — сълза, втора, трета — право върху разтворената страница (стр. 7-ма). Мастилото се размаза. Ето на, ще се наложи да преписвам.

— Мили Д, ако само бихте, ако само…

Е, какво „ако“? Какво „ако“? Отново старата й песен — дете. Или може би нещо ново — по повод… по повод на онази? Макар че тук сякаш… Не, това би било твърде нелепо.

Конспект:

Квадратът

Владетелите на света

Приятно-полезната функция

Не, пак не е това, което искам да кажа. Пак говоря с вас, незнайни мой читателю, сякаш сте… да кажем, моят стар приятел R–13, поетът с негърските устни — всички го познават. А в същото време вие сте — на Луната, на Венера, Марс, Меркурий — кой ви знае къде сте и кой сте.

Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон.

Та ето на̀. Някой от древните мъдреци — разбира се, случайно — е казал нещо умно: „Света го владеят любовта и гладът.“ Ерго: за да завладее света, човек трябва да покори владетелите на света. Нашите прадеди са платили скъпа цена за победата над Глада: говоря за Великата Двестагодишна война — войната между града и селото. Вероятно от религиозни предразсъдъци фанатиците християни упорито са държали на своя „хляб“ 2 2 Тази дума се е запазила само като поетична метафора, химическият състав на това вещество не ни е известно — Б.а. . Но през 35-а година — преди основаването на Всеобщата Държава — била изобретена нашата сегашна нефтена храна. Наистина оцелели само 0.2 процента от населението на Земята. Но затова пък как грейнало лицето й, изчистено от хилядолетната мръсотия. И тъй, тези нула цяло и две десети познали блаженството в чертозите на Всеобщата Държава.

Но нали разбирате: блаженството и завистта са числителят и знаменателя на дробта, наречена щастие. Какъв смисъл биха имали безбройните жертви на Двестагодишната война, ако в нашия живот все пак останеше повод за завист? А такъв повод останал, защото си останали носовете „кончета“ и „класическите“ носове (разговорът ни по време на разходката), защото за любовта на един се борели мнозина, а на други — никой.