Евгений Замятин - Ние

Мълчах. Ръцете ми пречеха.

— Е, как, по-добре ли се чувствувате сега?

— Да, благодаря. Струва ми се, влизам във форма.

Той ме пусна — вдигна очи нагоре. Главата отметната — и за пръв път забелязах адамовата му ябълка.

Горе — на не повече от 50 метра — бръмчаха авиолети. По бавния им нисък полет, по спуснатите черни хоботи на апаратите за наблюдение познах Пазителите. Но не бяха двама или трима както обикновено, а между десет и дванайсет (за съжаление не мога да уточня цифрата).

— Защо са толкова много днес? — реших се да попитам.

— Защо ли? Хм… Истинският лекар започва да лекува здравия, онзи, който ще се разболее утре, вдругиден, след седмица. Профилактика, да!

Той кимна, зашляпа по каменните плочи на двора. После се обърна — и през рамо:

— Внимавайте!

Сам съм. Тихо. Пусто. Далеч над Зелената Стена летят птици, вятър. Какво искаше да каже с това?

Авиолетът бързо се плъзга по течението. Леки, тежки сенки от облаците, долу — сини куполи, кубове от стъклен лед — помътняват като олово, набъбват…

ВЕЧЕРТА:

Отворих ръкописа си, за да отбележа на тези страници някои, струва ми се, полезни (за вас, читатели) мисли за великия Ден на Единодушието — той вече наближава. И видях: не мога да пиша. През цялото време се вслушвам във вятъра, който хлопа с тъмните си криле по стъклените стени, през цялото време се оглеждам, чакам. Какво? Не зная. И когато в стаята ми се появиха познатите кафеникаво-розови хриле — много се зарадвах, казвам го чистосърдечно. Тя седна, целомъдрено оправи образувалата се между коленете й гънка на юнифата, бързо ме облепи целия с усмивки — по парченце на всяка от пукнатините ми — и се почувствувах приятно, здраво завързан.

— Представяте ли си, влизам днес в класа (тя работи в Детско-възпитателния Завод) — и на стената карикатура. Да, да, повярвайте ми! Бяха ме нарисували като някаква риба. Може би аз наистина…

— Не, не, какво говорите — побързах да кажа (отблизо наистина се вижда, че няма никакви хриле и сравнението ми е било съвсем неуместно).

— В края на краищата това не е толкова важно. Но разбирате ли: самата постъпка. Естествено, веднага повиках Пазителите. Много обичам децата и мисля, че най-трудната и висша любов е жестокостта — разбирате ли?

И още как! Това така съвпадаше с мислите ми. Не устоях и й прочетох откъс от 20-ата си записка, която започва: „Тихичко, метално рязко почукват мислите…“

Без да я поглеждам, видях как потрепват кафеникаво-розовите й бузи, приближават се към мен и ето, в ръцете ми — сухите, твърди, дори леко бодливи пръсти.

— Дайте, дайте ми това! Ще го фонографирам и ще накарам децата да го научат наизуст. Това е нужно не толкова на вашите венерианци, колкото на нас, на нас — сега, утре, вдругиден.

Тя се озърна — и съвсем тихо:

— Чухте ли: казват, че в Деня на Единодушието…

Скочих:

— Какво — какво казват? Какво — в Деня на Единодушието?

Вече ги нямаше уютните стени. Мигом се почувствувах изхвърлен, там, навън, където над покривите бушуваше огромен вятър и косите сумрачни облаци — все по-ниско…

Ю ме улови за рамото решително, твърдо (макар че забелязах: в отговор на моето вълнение — пръстите й трепереха).

— Седнете, мили, не се вълнувайте. Какво ли не се приказва… И после, стига да имате нужда от мен — в този ден ще бъда до вас, ще оставя децата си в училище на някой друг и ще бъда с вас, защото вие, скъпи — също сте дете и ви трябва…

— Не, не — размахах ръка, — за нищо на света! Тогава вие наистина ще си помислите, че съм дете — че не мога сам… За нищо на света! (Признавам си: имах други планове за този ден.)

Тя се усмихна; явно неписаният текст на усмивката бе: „Ах, какво упорито момче!“ После седна. Очите наведени. Ръцете свенливо оправят образувалата се отново между коленете гънка на юнифата — и сега за друго:

— Мисля, че трябва да се реша… заради вас… Не, моля ви: не ме карайте да бързам, трябва още да помисля…

Не я карах да бърза. Макар да разбирах, че трябва да бъда щастлив и че няма по-голяма чест от това да увенчаеш със себе си заника на нечий живот.

… Цялата нощ — някакви криле, аз вървя и крия с ръце главата си от крилете. А после — стол. Но не от сегашните ни столове, а старинен, от дърво. Местя крака като кон (десния преден — и левия заден, левия преден — и десния заден); столът притичва до леглото ми, качва се върху него — обичам този дървен стол: неудобно, боли.

Чудно нещо: нима не може да се измисли никакво средство срещу тази сънна болест — да бъде излекувана или да се направи полезна — може би дори разумна.