Евгений Замятин - Ние

Минута неловко асиметрично мълчание. Не разбрах каква е работата, но тук имаше нещо.

— За щастие допотопните времена на всевъзможни шекспировци и достоевскиевци, както им викаха някога, отминаха — казах нарочно високо.

R се извърна към мен. Думите както преди се лееха, бликаха от него, но ми се стори, че веселия лак в очите му вече го нямаше.

— Да, мили ми математико, за щастие, за щастие, за щастие! Ние сме най-щастливото средноаритметично… Както вие казвате: да се интегрира от нула до безкрайност — от кретена до Шекспир… Да!

Не зная защо — може би без всякаква връзка — си спомних онази, нейния тон; някаква много тънка нишка се проточваше между нея и R. (Каква?) √–1 отново се размърда. Отворих плочката си: 17 и 25 минути. Оставаха им 45 минути за розовия талон.

— Време ми е… — целунах О, стиснах ръка на R и тръгнах към асансьора.

На булеварда, след като преминах на другия тротоар, се огледах: в светлата, цялата пронизана от слънце стъклена грамада на дома — тук-там имаше сиво-сини, непрозрачни клетки със спуснати щори — в тях се осъществяваше ритмичното тейлъризирано щастие. Намерих с поглед клетката на R–13 на седмия етаж: той вече беше спуснал щорите.

Милата О… Милият R… В него също има (не зная защо „също“ — но нека остане както съм го написал) — в него също има нещо, което не ми е съвсем ясно. И все пак аз, той и О — сме триъгълник, макар и неравнобедрен, но все пак триъгълник. Ние, ако говорим с езика на нашите прадеди (може би за вас, мои чуждопланетни читатели, той е по-разбираем), ние сме семейство. И толкова е хубаво понякога, макар и за кратко, да си починеш, да се затвориш в обикновения здрав триъгълник от всичко, което…

Конспект:

Литургията

Ямби и хореи

Чугунената ръка

Тържествен, светъл ден. В такъв ден забравяш за слабостите, за несъвършенствата и болестите си — всичко е кристално-непоколебимо, вечно като създаденото от нас ново стъкло…

Площадът на Куба. Шестдесет и шест мощни концентрични кръга: трибуните. И шестдесет и шест реда: кротките светилници-лица, очи, отразили сиянието на небесата — или може би сиянието на Всеобщата Държава. Алени като кръв цветя — устните на жените. Нежни гирлянди от детски лица — на първите редове, близо до мястото на действието. Задълбочена, строга, готическа тишина.

Ако съдим по стигналите до нас описания, нещо подобно са изпитвали древните по време на своите „богослужения“. Но те са служили на своя безсмислен, неизвестен Бог, а ние служим на смислен и съвсем точно известен; техният Бог не им е дал нищо освен вечни, мъчителни търсения; не е измислил нищо по-умно от това да се принесеш в жертва, без да разбираш защо, а ние принасяме жертва на нашия Бог, на Всеобщата Държава — спокойна, обмислена, разумна жертва. Да, това бе тържествена литургия в чест на Всеобщата Държава, спомен за суровото време на Двестагодишната война, величествен празник на победата на всички над единия, на сбора над единицата…

Ето го — този един — стоеше на стъпалата на налетия със слънце Куб. Бяло… дори не — не бяло, а вече без цвят — стъклено лице, стъклени устни. И само очи, черни, попиващи, поглъщащи дупки, и онзи страшен свят, от който го деляха няколко минути. Златната плочка с номера е вече свалена. Ръцете са вързани с пурпурна лента (старинен обичай: обяснението е, че в древността, когато това е ставало не в името на Всеобщата Държава, осъдените, естествено, се чувствували в правото си да се съпротивляват, затова обикновено оковавали ръцете им във вериги).

А горе, на Куба, до Машината — неподвижната, сякаш метална фигура на този, когото наричаме Благодетеля. Оттук, отдолу, лицето не се вижда ясно: личат само строгите му, величествени квадратни очертания. Затова пък ръцете… Има такива фотографии: много близо, на преден план снети ръце — излизат огромни, приковават погледа — закриват всичко. Тези тежки, засега спокойно лежащи върху коленете ръце — ясно: те са каменни и коленете едва издържат тежестта им…

Изведнъж една от тези грамадни ръце бавно се вдигна — бавен, чугунен жест — и от трибуните, по волята на вдигнатата ръка, към Куба се приближи един номер. Беше от Държавните Поети, ощастливен от жребия да увенчае празника със стиховете си. И над трибуните загърмяха божествени медни ямби — за онзи безумец със стъклените очи, който стоеше там, на стъпалата, и чакаше логическата последица от безумствата си.