Фредерик Пол: Баща на звездите

— По дяволите, Норман — заговори намръщено той, — здравата ни изплаши. Защо сега не си в болницата?

— Аз бях в болницата, Дан. Не мога да остана там. Накрая успях да втълпя това в главата на Ейза Черни, така че той се съгласи да си дойда у дома, ако стоя мирен и му позволявам да ме навестява. Както виждаш, стоя мирен. Не ме интересува дали ще ме навестява. Интересува ме само да установя истината за М.В.Д.

— О, за бога, Норман. Честна дума, не трябва да се тревожиш…

— Дан, вече тридесет години си ми давал честната си дума само когато си ме лъгал. Остави това сега. Повиках те тази сутрин, защото на теб ти е известен отговорът. Искам да го знам. За бога, Дан!

Флъри огледа залата, сякаш за пръв път виждаше блестящите светли точици… а може би наистина ги виждаше за пръв път, помисли си Марчанд.

Накрая заговори.

— Да, има нещичко по този въпрос.

Марчанд чакаше. Бе придобил огромен опит в чакането.

— Има един млад човек — продължи Флъри. — Казва се Айзъл. Би ли повярвал — математик? Та на него му е хрумнала някаква идея.

Флъри придърпа един стол и седна.

— С много недостатъци — добави той. — Всъщност мнозина смятат, че тази идея изобщо не може да се осъществи. Ти, естествено, си запознат с теорията — Айнщайн, Лоренц-Фицджералд, цялата плеяда — всички отхвърлят идеята му. Нарича се — представяш ли си! — полиномиация.

Напразно почака думите му да предизвикат смях. После каза:

— Макар че трябва да призная, че в идеята му има нещо, защото изпитанията…

Марчанд заговори кротко и с огромно самообладание:

— Дан, ще изплюеш ли, моля те, камъчето? Да видим какво каза дотук. На един млад човек на име Айзъл му е хрумнала някаква идея, която е налудничава, но върши работа.

— Ами… да.

Марчанд бавно се облегна назад и притвори очи.

— А това означава, че ние сме вървели по съвсем погрешен път. Най-вече аз. И цялата ни работа…

— Слушай, Норман! Изобщо не трябва да мислиш така! Целият този прелом се дължи на работата, извършена от теб. Без постигнатото от теб хора като Айзъл никога нямаше да имат възможност за изява. Нима не знаеш, че той е работил върху теорията си като наш стипендиант?

— Не, не знаех — за миг Марчанд вдигна поглед към „Тихо Брае“, — но от това не ми става по-леко. Чудя се дали петдесетте хиляди мъже и жени, които отдадоха по-голямата част от живота си на камерите за дълбоко замразяване в резултат на… извършената от мен работа… ще споделят твоето мнение. Все пак ти благодаря. Каза ми онова, което исках да знам.

Когато един час по-късно Черни влезе в звездната зала, Марчанд веднага го заговори:

— Позволява ли състоянието ми да се подложа на „пренасяне“?

Преди да отговори, лекарят остави чантата си и взе стол.

— Не разполагаме с никакъв донор, Норман. От години не е имало доброволец.

— Не. Нямах предвид да бъда „пренесен“ в човешко тяло — не искам никакви доброволни донори-самоубийци, — впрочем ти сам ми каза, че понякога телата, претърпели „пренасяне“, се самоубиват. Ще се задоволя и с шимпанзе. С какво съм по-добър от онзи младеж… как му беше името?

— Дуейн Фъргюсън ли имаш предвид?

— Именно. С какво съм по-добър от него?

— О, стига, Норман. Ти си твърде стар. Твоите фосфолипиди…

— Но не съм толкова стар, че да умра, нали? А това е най-лошото, което може да се случи.

— „Пренасянето“ няма да е устойчиво! Особено на твоята възраст — ти явно нищо не разбираш от химия. Не бих могъл да ти обещая повече от две-три седмици.

— Наистина ли? — възкликна радостно Марчанд. — Не очаквах и толкова. Това вече е повече, отколкото очаквах да ми обещаеш.

Лекарят упорствуваше, ала Марчанд, кален през своите деветдесет и шест години в многобройни тежки битки, не се предаваше, а освен това имаше и едно предимство пред Черни. Лекарят знаеше дори по-добре от самия Марчанд, че едно по-силно вълнение ще го убие. В мига, в който Черни прецени, че рискът от извършването на „пренасянето“ е по-малък в сравнение с риска от продължаването на спора по този въпрос, той се намръщи, поклати неохотно глава и излезе.

Марчанд бавно го последва с инвалидния стол.

Не беше необходимо да бърза за събитието, което можеше да се окаже и последно в живота му. Имаше много време. В Института поддържаха резерв от отбрани шимпанзета, ала щяха да са необходими няколко часа, за да подготвят едно от тях.

В процеса на „пренасянето“ единият мозък трябваше да се пожертвува. Човекът в края на краищата имаше възможност да се върне в собственото си тяло при риск за неуспех едно към петдесет. Шимпанзето обаче никога нямаше да бъде пак същото. „Пренасянето“ на Марчанд започна: началното облъчване, трудната титрация на течностите в организма му и безкрайните притягания с лейкопласт, бинтове и ремъци. Бе виждал как се прави това и процедурата не криеше за него никакви изненади… Не бе знаел само, че толкова много боли.