Сакьо Комацу: Денят на възраждането

Йошидзуми лежеше в лепкавата тиня на морското дъно и мислеше за света, който се простираше ей там, отвъд водата. Гъмжащ от хора, добър, шумен, енергичен свят, свят с главозамайващи развлечения, от които той много-много не разбираше. Йошидзуми се замисли за стоте милиона невинни хора и за своята майка, чиито останки сега навярно почиваха в старата им къща с големия покрив, в която той се бе родил и бе израснал. Дали майка му е умряла, без да се мъчи? Мислеше и за останките на по-големия си брат и на неговата жена, за малкия скелет на племенника си и скелета на една жена, която лежи някъде сред гробището, наречено Токио, сред стотици хиляди други мъртъвци. Очите зад водните очила бяха пълни със сълзи. Нямаше ли да бъде по-добре сега да се изправи, да навлезе сред тези скелети, сред труповете на предишните си съотечественици, да остане с тях и да не се връща в стерилната атмосфера на онази канализационна тръба с вместимост шест хиляди тона? Ван Карк го хвана за лакътя и му каза, че е дошло време за връщане. Както и на отиване, Йошидзуми запълзя първи, а сърцето му се късаше от натрапчивата мисъл: защо, защо се случи това?

На изток от морската падина Тонга „Нереида“ се раздели с водите на тропика и се отправи на юг към южното полукълбо. Близо до Нова Зеландия отново вдигнаха перископа и продължиха да се движат така. Един ден подводницата леко се заклати, сякаш нещо падна върху й. Известно време „Нереида“ плаваше на границата между топлите и студените води. А после навлязоха в студеното, бурно морско течение около нос Хорн. Лавирайки между подводните части на дрейфуващите айсберги, подводницата веднага се спусна на дълбочина двеста метра. Удвоиха броя на вахтените. „Нереида“ остави след себе си и пролетта на северното полукълбо и навлезе в есента на южното, където вече виеше западният вятър. Достигнала последния паралел, тя постепенно напредваше към вечната зима.

Преминаха през зоната на бурните ветрове, които бушуваха над тях, и когато на телевизионния екран изникна сянка на подводна част на айсберг, наподобяваща черен призрак, за пръв път от четири месеца насам получиха команда „изплаване“. На северозапад, ниско над линията на хоризонта, където се носеха талази гъста мъгла, се показваше кървавочервеното слънце. Въздухът беше пронизващо студен, а във водата плаваха обагрени в розово айсберги и безброй дрейфуващи ледени отломъци. 62° южна дължина — Южният полюс беше точно пред тях. Под стелещите се сивкави облаци се появиха неясните очертания на един от носовете на белия, приличащ на призрак континент. Наближаваше април и Южният полюс бе започнал да облича зимната си премяна. Един след друг, като тракаха със зъби и се протягаха, членовете на екипажа излизаха навън, за да погледат след дългото отсъствие синьото небе, да по-дишат пронизващо студения въздух, наситен със сол. Температурата беше ниска, а плавниците и стените на подводницата веднага започнаха да се покриват с лед. 62° южна дължина — тук минаваше границата между 60-те и 70-те години на 20-и век. Всички мълчаливо и дълго гледаха, но не към базите на Южния полюс, в които сега се завръщаха, а по посока на света от 60-те години, който те оставиха зад себе си. Светът, намиращ се на север от граничната линия на тяхната епоха. Онзи огромен свят, който наброяваше три милиарда души и притежаваше петхилядолетна история. Човечеството, постигнало забележително развитие през последния век, във втората половина на 60-те години изведнъж провъзгласи своя край и хората от 70-те години останаха да живеят в суровия свят, скован от вечни ледове, сред снежните бури и ужасния студ.

На безлюдния фар на нос Адър извършиха оглед и включиха сирената. Членовете на екипажа се качиха на рубката, за да погледат как откъм Южния магнитен полюс като бял пламък изгрява сиянието. Сега те трябваше да се завърнат в базата „Скот“, определяйки курса по ултразвуковата шамандура, спусната на дъното. Там имаше док, в който атомните подводници оставаха през зимата, оттам членовете на екипажа трябваше да се отправят към своите временни родини, пръснати тук и там сред ледения континент.

Сирената на „Нереида“ дълго отекваше в небето над Южния полюс. Като разбиваше тънкия лед, полепнал по носа й, подводницата започна да потъва във водата. Когато се скри и капитанският мостик, сирената изсвири още веднъж. Тъжният й вик отекна в айсбергите, които се множаха. И този вик като че ли искаше да запита света сред ледовете за другия, погиналия свят. Как? Защо?