Джаки Колинс: Грешниците

Беше забелязала раздвижване у съседите — Луела и съпругът й изнасяха пакети и куфари до комбито си цял ден и ги товареха, като че ли заминаваха на пътешествие.

Мардж натъпка още един шоколад в устата си и отново се приближи до прозореца. Виждаше добре това, което става.

Ако щеше да има още една сбирка на кръга от приятели тази вечер, тя възнамеряваше да участва.

Слушайте внимателно — каза Хърбърт.

Те наближаваха целта и беше време за инструкции.

Сънди се сви на задната седалка, колкото се може по-далеч от отвратителния пакет. Фактът, че не можеше да види лицето на човека с равния безличен глас, като че л правеше нещата по-лоши. Тя беше уплашена, но решена да опита да остане колкото е възможно по-спокойна.

— Кой сте вие? — попита тя отново. — Какво искате?

— Само слушайте — настоя грубо Хърбърт. — Ако ослушате и правите това, което ви се казва, всичко ще бъде наред. Ако не правите това, което ви казвам, момчето ще умре като кучето.

— Колко пари искате? Имам пари, мога да донеса още. Колко?

Той замълча. Не му беше хрумнало, че може да получи пари от нея. Мисълта беше привлекателна, но още по-привлекателно беше да продължи с оригиналния си план.

— Парите няма да помогнат на момчето. Отиваме в една къща. В тази къща ще правите това, което ви се казва. Няма да говорите с никой друг, освен с мен. Една дума където не трябва и момчето ще умре. Ако подам сигнал, има хора, които веднага ще започнат да действат, така че не се опитвайте да се измъкнете от каквото и да било. Разбирате ли?

— Да, разбирам — тя отчаяно се мъчеше да си спомни къде беше чувала този глас. — И какво се предполага, че трябва да правя?

— Нищо, което не сте правили преди и не ви е било приятно. Трябваше да ме чакате. Ако ме бяхте чакали, нямаше да ви карам да правите това.

— Да ви чакам, ли? Аз познавам ли ви?

— О, да, познавате ме.

Това беше като продължение на лошия сън от Палм Спрингс. Чувстваше се гадно и в капан. Това трябваше да е деяние на Клод Юсан, макар че как би могъл да намесва Жан-Пиер? И кой беше откачения, дето караше колата? Тя познаваше гласа му… кой беше той?

Чарли се отегчаваше. Беше смешно и детинско да преследва Сънди. Дори не беше сигурен, че точно тя беше в колата; само я беше зърнал. И къде, по дяволите, отиваха те? Далеч от Бевърли Хилс и надолу по угасни малки улички с безкрайни редици запуснати къщи.

Два пъти той реши да спре и двата пъти промени мнението си, защото след като беше стигнал до тук, можеше да види къде отива тя. Разбира се, нямаше да й позволи да го види; щеше да бъде твърде неприятно тя да разбере, че я е следил.

Хрумна му, че може би я харесва. Не, беше по-силно от това. В нея имаше нещо… просто в нея имаше нещо.

Есме Май още веднъж се втренчи в Жан-Пиер. Беше заспал дълбоко в леглото си, дългите му черни кичури се извиваха около невинното му лице. Къде беше онова малко куче? Беше го търсила навсякъде. Вечерята му го чакаше, а мис Симънс й беше казала да провери дали кучето си е изяло вечерята.

Е, сигурно е хукнало някъде по брега, защото Есме Май беше прегракнала от викане.

Тя издърпа завивките върху Жан-Пиер и се затътри към кухнята, за да изпие една хубава гореща чаша кафе.

Колата спря.

Гласът предупреди:

— Сега просто си спомнете всичко, което казах. Ако правите това, което ви се казва, ще се върнете обратно в тази кола след няколко часа. Ще вземем момчето и ще закарам и двама ви в къщи. Ако не се подчинявате, е, знаете какво можете да очаквате. Животът на момчето е във ваши ръце.

Тя мълчаливо чакаше мъжът да се представи. Нямаше смисъл да пищи или да бяга. Ако той държеше Жан-Пиер, тя просто ще трябва да прави това, което той й казва.

Вратата се отвори и тя видя, че са на тиха улица. Очите на Хърбърт избягваха нейните, когато я хвана за ръка и й помогна да излезе от колата. Тя беше почти сигурна, че никога не го е виждала преди това.

Той я поведе мълчаливо по пътеката към малка занемарена къща и рязко почука на вратата.

Отвори я жена ниска и слаба, в зелена сатенена рокля с цели купища изкуствени бижута.

Те не си казаха нищо, но очите й се стрелнаха към Сънди изпитателно.

Хърбърт я поведе през скърцащото стълбище в спалня и бързо затвори вратата. Беше плувнал в пот. Той копнееше за един душ.

Той се облегна на вратата.

— Съблечи си дрехите — каза той. — И облечи това.

Той кимна към черна роба, просната на леглото.

Тя се вторачи в него.

— Съблечи си дрехите — изръмжа той.