Митко Горчивкин - Воля

Зачеркна първото обръщение и написа: «Скъпи Николай Данилич!» Нататък мислите му рукнаха като проливен дъжд и той се чудеше с какво най-напред да започне. Много страдания бе преживял през тия години, много мъка се бе натрупала в сърцето му, но все пак беше доволен от живота, от майка си, от хората, от себе си. Той не е вече жив труп, жалък и безпомощен инвалид, както в началото мислеше, че ще остане завинаги, а почти здрав човек, който може да работи, да се труди като всички хора по света. И за всичко това до голяма степен бе причина Николай Данилич.

Три дни Зарко непрестанно работи. Неведнъж и не дваж зачеркваше, късаше листове и отново започваше. Най-после писмото бе готово:

Скъпи Николай Данилич!

Ида с настоящото си писмо да те поздравя с празника на победата девети май и да те попитам как си със здравето.

Ако питаш за нас, ние с мама сме добре и никога няма да те забравим. Излезе много вярно това, което казвате в болницата, че човек не бива никога да се отчайва. «Да умреш всякога можеш — и днес, и утре, и след двайсет години, — но да се родиш пак ей, братко, не можеш!» Тая твои думи аз бях казал на мама и тя ги бе записала с големи букви в една тетрадка. Прочитах ги всеки път, когато ми беше много мъчно и когато ми се искаше да умра.

Не забравям също и за геройството на Серьожа Крилцов. Винаги, когато върша нещо много трудно, той е като че ли пред очите ми и ми дава кураж.

Скъпи Николай Данилич, аз вече мога да правя сам много неща: храня се, обличам се, закопчавам си копчетата, копая в градината, помагам на мама във всичко. Но най-много се радвам, че се научих да пиша и рисувам. Молива и писалката държа с двете си ръце, защото нямам пръсти. (Аз всичко върша с двете си ръце.) Отначало ми беше страшно трудно, но после започнах да свиквам и сега вече ми е по-лесно.

Искам още много неща да ти пиша, но не зная дали писмото ми ще те намери.

Джура си замина малко подир тебе и не можахме да се видим пак. От едно момче, на име Райчо, научих, че дошел чичо му Драгиша и го прибрал при себе си. Той не ми се е обадил, а жалко, че и аз нямам адреса му, за да му пиша.

А ти как си, чичо Николай? Къде работиш и как живееш сега? Пиши ми подробно за себе си.

Накрая приеми сърдечни поздрави от мен, от мама и от моя приятел Гриша, който също много те обича.

Очаквам отговора ти с нетърпение.

Той даде писмото на майка си да провери дали няма някакви правописни или други грешки. Имаше само две, но те лесно се поправиха и не стана нужда от ново преписване. После надписа, плика, запечата писмото и изтича до близкия пощенски клон, за да го предаде препоръчано.

До празника имаше още осем дни и може би то щеше да стигне навреме.

Измина целият месец май, настъпи юни, а от Данилич нямаше отговор. Напразно Зарко всеки ден причакваше до пътната вратичка раздавача бай Станчо, напразно няколко пъти ходи до началника на пощенския клон да пита може ли да се изгуби препоръчано писмо. Не, писмото оттук бе тръгнало напълно редовно, а да се изгуби някъде из пощенските станции в Съветския съюз, това е немислимо! Писмото непременно е доставено, инак то досега би се върнало на изпращача.

Тогава? Какво ли се бе случило с Данилич? Дали не е пак нещо болен? Дали не е забравил своя млад приятел? Не, не! Николай Данилич не е такъв човек. Не може той да забрави така лесно и болницата, и Зарко, и Джура, пък дори и Гриша, за когото такива хубави и възторжени думи бе казал. Имаше тук нещо, не беше без причина това мълчание!

И когато Зарко бе изгубил вече всякаква надежда да получи отговор, една сутрин отвън се чу силен мъжки глас:

— По-ощаа! Захари Белев!

Той не усети кога и как се намери на двора. А като видя клеймото с буквите СССР и пощенските марки, развълнувано притисна писмото до сърцето си.

Старият раздавач постоя, погледа го с умиление, а после бащински му се скара:

— Е, кажи поне едно благодаря де!

— Благодаря, чичо Станчо! Много ти благодаря! Извинявай, че няма с какво да те почерпя. А, не, чакай, чакай! — сети се за нещо момчето. — Ето вземи! — той посочи с глава към дясното джобче на винтягата си, откъдето се подаваше крайчецът на една банкнота.

Бай Станчо посегна уж да вземе парите, но неочаквано го щипна с два пръста по брадата и си тръгна доволен и весел.

В друг случай Зарко би се разсърдил и дори би изругал, защото не е малка обида за него, седемнадесетгодишния мъж, който вече всяка седмица се бръсне, да го щипят като хлапе, но сега само се понамръщи и великодушно му прости. Пък и добряк беше тоя чичо Станчо — как да му се сърдиш!