Митко Горчивкин - Воля

След скарването на Гриша с Маргарита Лена много се измени. Тя съвсем престана да идва, не изпращаше вече никакви книги по братчето си Илко или сестра си Бонка. Само от Гриша научаваше, че двамата заедно отиват на училище и винаги заедно се връщат, уж за да дразнят с това Маргарита.

Много неща сега изведнъж станаха ясни. Зарко си спомни срещата с Лена в Парка на свободата. Тогава тя сама предложи да дружат, както някога, а дълго след това не идваше и не се интересуваше от него. После започна да идва, но само когато знаеше, че и Гриша ще бъде там. Един-единствен път бяха оставали по-продължително насаме и то кой знае как се бе случило. Тогава Лена беше много нежна, много внимателна, недвусмислено заявяваше, че се гордеела с неговото приятелство, че извънредно много ценяла неговите способности, неговата воля и упоритост. Зарко беше много щастлив и едва ли не й разкри чувствата си. Спря го само една случайност — върна се майка му. И добре, че стана така, защото непременно би се изложил. Лена сигурно щеше да го погледне със съжаление и щеше да се разкайва за своята щедрост в похвали и изблик на великодушие.

А сега всичко изведнъж рухна. Нямаше вече никакво съмнение, че Лена обичаше Гриша. Със своята наивност тя и не умееше да крие това. Мернеше ли се някъде из улицата с тетрадка в ръка, Зарко знаеше, че отива при Гриша, за да пишат заедно домашното, тръгнеше ли Гриша за училище или за нещо друго към града — веднага подир него се появяваше отнякъде и Лена.

Зарко изгуби спокойния си сън. По цели нощи се мяташе в леглото и въздишаше. Напразно майка му се опитваше да узнае какво става с него и дали не е нещо болен. Но това беше мъка, която на никого не можеше да се повери, с никого не можеше да се сподели.

Веднъж му хрумна да поговори с Гриша, да му открие всичко, но тутакси се отказа. Та в какво беше тук виновен Гриша, с какво можеше да му помогне? Наистина. Гриша беше незаменим другар и честен човек — той би отблъснал приятелството на Лена, би я наругал дори. Но каква полза от това? Все едно — нейните чувства не могат да се променят. Най-много с това да предизвика омразата и презрението й. Тя може би нищичко нямаше да каже, но щеше да го смята за нечестен и подъл. Не, не! Как можеше и да се помисли такова нещо? Как той с тия отрязани, обезобразени ръце можеше да се надява, че някога някой ще го обича така, както се обича здрав човек?

Но точка! Тази тежка мъка, тези рухнали мечти той трябва да погребе дълбоко в душата си, за да изтлеят те там, да се изпепелят — от никого невиждани, от никого неподозирани!

Имаше още много неща, които Зарко трябваше да преодолява. Сега той с отчаяно настървение обръщаше земята с права лопата — дръжката прикрепваше с двете ръце и дясната мишница, а натискаше с левия крак. Научи се да сече дърва с брадва, дръжката на която беше по-дълга, като я стискаше пак под мишницата. Научи се да рисува с молив и с четка.

Едва поотдъхнал от работата с лопатата из градината, започваше да пренася с кофата вода от чешмата, да полива по-отдалечените дръвчета, да помага на майка си в изтупването на одеялата или чергите. Не оставаше нито минута без някаква работа. Плещите му отмаляваха, ръцете му посиняваха, цялото си тяло чувствуваше като разглобено. И все пак за него това бяха приятни, облекчителни страдания — те заглушаваха болката в разранената му душа.

Но най-много време Зарко продължаваше да отделя за своите писмени занимания. В началото на пролетта той вече бе постигнал завидна техника при писането и реши да напише на Данилич писмо.

«Скъпи чичо Николай!» — започна той с молив и се замисли. Не, не! Не бива с молив! От майка си бе чувал някога, че писмо, написано с молив, означава нехайство и неуважение към този, до когото то е адресирано. Не! Не бива с молив! Зарко намери перодръжка, намери мастило и се опита да пише, но… острият връх на перото се забиваше в листа и вместо букви там оставаха големи мастилени капки и пръски. Трябваше да отложи намерението си, трябваше да се научи да пише с мастило. А наближаваше девети май, четвъртата годишнина от победата на Червената армия над хитлеризма, и той искаше да поздрави своя приятел с големия празник.

След две седмици упорит труд и упражнения Зарко отново се залови за писмото.

«Скъпи чичо Николай!» — започна той, но пак спря и замислено загриза края на перодръжката. Това «чичо Николай» сега никак не му харесваше. Звучеше му някак несериозно, съвсем по детски, трябваше да се намери някакво друго обръщение. Той си спомни, че в болницата руските войници, пък и другите руснаци, които бе срещал досега, винаги се обръщаха един към друг на име и презиме: Михаил Карпович, Иван Иванич, Александър Петрович… И това според тях изразяваше интимност, близко приятелство.