Митко Горчивкин - Воля

— Ставай, моето момче, да те нахраня, че трябва да излизам — каза Магда. — Имам работа в града, трябва да направя някои покупки. Ще ти донеса и някоя хубава книга за четене.

Той стана, разкърши снага с няколко леки упражнения, поразходи се, докато май са му прибираше леглото, после тя го облече, нахрани го и се приготви да излиза:

— Аз няма да се бавя. Ти се поразходи из двора, вратата ще оставя отворена, днес времето е много хубаво.

— Не искам на двора! — смръщи лице Зарко. — Ти върви! Затвори вратата, заключи ме даже отвън. Не искам тук хора да зяпат в мене като на панаир…

Майката постоя, поколеба се дали да отложи излизането си, а после тъжно поклати глава и тръгна. Бравата на вратата изскърца.

— Ключа оставям на прозореца — обади се тя отвън.

— Добре.

Останал сам, той дълго стоя с поглед, устремен в заключената врата, а после отиде до прозореца. Зад оградата на овощната градина се простираше широка зелена поляна. Там няколко малки деца се боричкаха, търкаляха се по тревата, а около тях пасеше бяло агънце с панделка и звънче на шията.

Едно момченце, пет-шестгодишен червенобузест шишко, не спазваше никакви правила при борбата. То хващаше децата за косите, за ушите, биеше, дращеше с нокти. Скоро малчуганите се разплакаха и един по един хукнаха да бягат. Но побойникът ги настигаше, поваляше ги на земята и започваше жестоко да ги налага по главата.

Когато под ударите му попадна едно мъничко слабичко момченце, Зарко се уплаши да не му извади око и извика:

— Ехей! Ах, ти, разбойник! — и неволно посегна да отвори прозореца, но тутакси изохка и се отдръпна — ръката му пламна като от огън.

Той дълго се разхожда от единия ъгъл на стаята до другия, люлеейки във въздуха наранената си ръка, а после легна на кревата и лежа докато болките се уталожиха.

На малката масичка до прозореца будилникът тракаше глухо и монотонно. Малката му стрелка показваше осем, а голямата я нямаше. Тя бе паднала долу, между циферблата и стъклото. Колко пъти бе разглобявал Зарко този стар, разхлопан будилник, колко пъти бе прикрепвал тази черна, остра като игла стреличка на стърчащата в центъра ос! И всичко беше така лесно, така интересно! Развинтваш двете му крачета и звънеца, махваш отзад ключовете и тенекиения капак и издърпваш цялата машинка навън. С часове се е занимавал той с него да го разглобява, да го почиства, да го поправя. Но сега не може дори да го навие и той може би след няколко минути щеше да спре.

«Какво ли правят сега в болницата? — спомни си Зарко. — Закуската отдавна е минала и болните чакат вече лекарската визитация. Дядо Вачо лежи по корем, охка и непрестанно мърмори, упражнявайки се за предстоящата си обвинителна реч пред лекарите: „Безобразие, другари! Чаят беше студен, хлябът беше корав, сестрите се разхождат без работа, никой не ми обръща внимание!“ Смешен е тоя дядо Вачо. Иска постоянно да има при него човек. А Зарко нарочно бяга от хората, не иска никой да има при него, с никого не разговаря. Вчера той така наскърби Лена, че тя си отиде разплакана. После пред другаря Векилов също не пророни нито дума. Какво ще си помислят те, как ще изтълкуват неговото мълчание? А изпъди най-грубо и другарите си, които дойдоха да го видят и поздравят със завръщането. Нима е лошо, че дойдоха?»

— Опак човек! Дядо Рачо! — каза той гласно на себе си и стана.

Времето минаваше убийствено бавно. Майка му щеше да се върне най-рано след час и половина, два. Какво да прави дотогава? Да спи — не му се спи. Да се разхожда — няма къде. А все пак трябва да се върши нещо. Но какво?

На пода в единия ъгъл на стаята Зарко видя купчина стари книги, между които беше и «Робинзон Крузо». Тази книга той бе чел още когато беше във второ или трето отделение. Обхвана го любопитство да я прочете, пак и да види какво бе правил Робинзон в часовете на самотност и скука. Но как да извади книгата, как да я вдигне на масата и разгърне?

Оказа се, че работата не е толкова трудна. Той събори с крак книги от купчината: внимателно прихвана с двете си бинтовани ръце книгата от двете страни и я понесе към масата. Но сега вече той не бързаше да чете. Самият факт, че бе успял да я занесе сам, го зарадва и развълнува. Помъчи се да я вземе отново, но не успя. Пречеше повърхността на масата. Ръцете му бяха дебели, а книгата — тънка и постоянно се изплъзваше. Тогава той я изтласка към ръба, така че половината да стърчи навън, подложи едната си ръка отдолу, а с другата я притисна отгоре и я понесе из стаята. Като пръв опит това беше огромен успех и Зарко го повтори много пъти, като оставяше и вземаше книгата от различни места.