Митко Горчивкин - Воля

Той седна на един търкулнат до цветната градинка ябълков дънер и тъжно поклати глава. Всичко наоколо беше потънало в избуяли плевели, в довлечени от ветровете сухи листа, слама, хартии и всякаква смет. Кой щеше да почисти всичко това? Кой щеше да заздрави раните на дръвчетата, да подреди цветните лехи, да прекопае?…

Отнякъде наблизо долиташе приятен дъх на момина сълза. Той я потърси с очи. Току до краката си, между високо избуяла трева и дългоперест жиловляк, видя да се подава крехко стъбълце. Белите нежни звънчета тъжно бяха клюмнали надолу, сякаш молеха за помощ. Той се наведе, протегна неволно ръка към жиловляка, но така си и остана наведен — нямаше как и с какво да го отскубне.

Изведнъж откъм улицата се зачуха стъпки. Зарко вдигна глава. Иззад ненапълно раззеленилия се още жив плет се мярна пъстра рокля и миг след това пътната вратичка изскърца.

— Зарко! — прокънтя тънък женски глас.

Зарко веднага го позна. Това беше гласът на Лена. Той не се обади, а мълчаливо се притули зад един храст, сякаш беше някакъв крадец, заловен на местопрестъпление в чужда градина. Но момичето го бе забелязало и вече тичаше към него. Той едва успя да напъха в джебовете на винтягата си своите обезобразени и бинтовани ръце.

— Здравей, Зарко! Добре дошъл! — развълнувана подаде тя и двете си ръце.

— Здравей! — глухо и мрачно каза той, като не направи никакъв жест да отговори на нейната радост.

Лена се смути, изчерви се, но веднага разбра грешката си и като наведе уж да оправи чорапа си, с привидно спокойствие каза:

— През боровата гора минахте, нали?

— Да.

— Видях ви отдалече, но не можех да повярвам. Едва когато се отбихте по пътечката през градините, разбрах, че сте вие. Е, върна се вече, а? — Тя го загледа с ласкав, откровен поглед. — Знаеш ли, ти никак не си се променил. Само дето мъничко си поотслабнал.

Той вдигна очи, погледна нейното мургаво, загоряло от пролетното слънце лице, живите й зеленикави, с дълги мигли очи и искаше му се да й каже нещо приятно ласкаво, но от гърдите му се изтръгна само въздишка.

— Сърдиш ли се? — изтълкува тя неправилно това. — Но ние идвахме! Няколко пъти идвахме в болницата. Там един грамаден, страшен дядо на вратата все не ни пущаше да влезем. А последния път така го ядосахме, че щеше да ни набие.

— Той не е лош човек — защити Зарко дядо Димо.

— А защо не пуща?

— Така му е заповядано.

— Кога ще дойдеш на училище? — промени тя разговора, но тутакси разбра, че пак сбърка: — Не бързай, гледай да оздравееш, да се засилиш…

Настъпи неловко мълчание. Лена неволно навиваше на показалеца си коланчето на пъстрата си басмена рокля и не знаеше какъв друг разговор да подхване, а Зарко бе устремил тъжен поглед в хилавото стръкче момина сълза и стоеше замислен.

— Ох, да си вървя, че Илко ще плаче! Довиждане! — каза най-после тя и тръгна към вратичката.

— Довиждане! — отвърна той съкрушено. После изведнъж се досети за нещо и извика след нея: — Лена!

— Да, Зарко! — спря се момичето.

— Лена, не казвай на другите, че съм се върнал!

— Добре! — Тя прехапа устни и като се извърна бързо, за да не види той насълзените й очи, тичешком излезе на улицата.

От съседния двор се показа баба Гуна Сингерката. — Тя тръгна към оградата, но Зарко се престори, че не я забелязва, и с бързи стъпки се отправи към къщи.

Вестта за Зарковото завръщане обходи бързо целия квартал. Не след много дворът се изпълни с деца, които идваха на тълпи от близкото училище.

Но Зарко се заключи в къщи и не пусна при себе си дори и Гриша.

Захапал ревера на сакото си, той нервно крачеше от ъгъл до ъгъл на малката стаичка. Отвън долитаха възбудени детски гласове. Непреодолимо желание да запуши ушите си го накара да повдигне ръце, но това не само че не премахна мъчителния шум, а още повече засили болката от съзнанието за безпомощност.

Зарко не беше вече малък. В своето страдание той бе надраснал другарите си. И той знаеше сега: вън те шумят, едни любопитстват, други искрено му съчувстват, но веднага след като излязат от пътната врата, те ще забравят и съчувствието, и болката си за другаря.

— Не му е добре нещо; елате след — два-три дни! — помоли ги майката.

В болницата Зарко мечтаеше за тишината и спокойствието, което очакваше да намери в къщи, а сега, когато вече беше тук, в душата му нахлу тъга и разочарование. Нямаше го Данилич, нямаше го Джура. Нямаше ги лекарите, сестрите, санитарките и целия онзи разнообразен и интересен живот, който кипи на такива места, където са се събрали много и най-различни хора. Малката таванска стаичка, в която се бе родил и отраснал, сега му се стори тясна и задушна като затворническа килия. Всичко в нея му навяваше мъка и страдание: и масичката, на която може би никога вече няма да седне да пише или рисува, и печката, която никога не ще може да запали сам, и прозорецът към градината, който не ще може да отвори, за да се полюбува на цъфналите дървета. А тук той трябваше да прекара целия си живот. Тук трябваше да крие от хората своя тежък, с нищо непоправим недъг.