Трейси Шевалие - Жива жар

— Довиждане — отвърна Джем и я проследи с поглед как тича надолу и изчезва в тясната уличка между две къщи. Искаше му се тя да дойде отново.

— Извинете, господине — каза Мейси на Джон Фокс, който тъкмо си тръгваше с момчетата от цирка. — Какво е bonet rouge?

Джон Фокс спря.

— Червена шапка като на съседа ви, госпожице. Носят ги тези, които подкрепят революцията във Франция.

— О, чухме за тях, нали, Джем? Те освободили всички затворници от Бастилията, вярно ли?

— Точно така, госпожице. Това нас не ни засяга много, но някои хора обичат да показват какво мислят по въпроса.

— А кой е съседът ни? Французин ли е?

— Не, госпожице. Това е Уилям Блейк, роден и израснал в Лондон.

— Хич не ви трябва да знаете, деца! — намеси се мис Пелам. — Не бива да се забърквате с него.

— Защо не? — попита Мейси.

— Той печата памфлети с глупави бунтарски призиви, ето защо. Тоя човек е подстрекател, казвам ви. Не искам да виждам никакви bonnets rouges в къщата ми. Чувате ли ме?

Маги дойде да види семейство Келауей седмица по-късно, изчаквайки, за да е сигурна, че вече са се подредили в квартирата си. Мина няколко пъти покрай комплекса «Херкулес» и винаги поглеждаше към предния им прозорец, който те бързо се научиха да държат затворен, за да не влиза прах от улицата. Два пъти зърна там Ан Келауей, притиснала ръце към гърдите си. Щом забеляза Маги, тя отстъпи назад намръщена.

Този път никой не гледаше от прозореца. Маги се канеше да хвърли едно камъче, за да привлече вниманието им, когато входната врата се отвори и на прага застана Мейси с метла и лопата. Тя отвори портата на оградата и след като се озърна, изсипа дървесните стърготини право на улицата. Щом забеляза Маги, се сепна, но после се засмя.

— Добър ден, Маги. Може ли да ги изсипвам на улицата? Виждам, че другите хвърлят повече.

Маги изсумтя:

— Можеш да хвърляш каквото си искаш в канавката. Но защо хвърляш талаша? Всеки друг би го изгорил.

— О, имаме много талаш, колкото щеш. Някои стърготини са от неизсъхнало дърво и не горят добре.

— Не го ли продавате този талаш?

Мейси я погледна недоумяващо и каза:

— Мисля, че не.

— Трябва да го продавате, трябва. Ще си изкарате някое и друго пени. Ето, аз мога да го продавам вместо вас и да ви давам шест пенса на всеки шилинг.

Мейси се обърка още повече, сякаш Маги говореше прекалено бързо.

— Не знаеш ли как се търгува? — попита Маги. — Ето, като него. — Тя посочи един продавач на картофи, който крещеше: «Чудесни картофи, искате ли малко картофи!», състезавайки се с друг човек, който викаше: «Който не е глупак, ще си купи черпак!»

— Виждаш ли? Всеки има нещо за продан.

Мейси поклати глава и къдричките на шапчицата потрепериха около лицето й.

— Ние не правим така в нашия край.

— Добре де. Подредихте ли се вече?

— Горе-долу. Иска се време човек да свикне. Но мистър Астли заведе тате и Джем в един склад до реката да купят дъски за столовете, които той иска.

— Може ли да дойда да погледна?

— Разбира се.

Мейси я поведе нагоре и Маги млъкна, в случай че мис Пелам се навърташе наоколо. Като изкачиха стълбите, Мейси отвори една от двете врати и извика:

— Имаме гостенка!

Влязоха в задната стая, която служеше за работилница. Там Томас Келауей струговаше крак на стол. Джем стоеше до него и го наблюдаваше. Баща му носеше бяла риза и кафеникави бричове, препасал кожена престилка, покрита с резки. Вместо да се мръщи, както правят много хора, когато се съсредоточават, на лицето на Томас Келауей имаше завеяна усмивка. Когато накрая вдигна поглед, се усмихна още по-широко и според Маги сам не знаеше на какво се усмихва. Светлосините му очи бяха насочени към нея, но сякаш не я виждаше. Бръчиците около тях му придаваха тъжно изражение дори когато се усмихваше.

Джем обаче гледаше право в Маги, радостно изненадан.

Томас Келауей разтърка облото дърво между дланите си.

— Какво каза, Мейси?

— Помниш ли Маги, тате? Тя държеше коня на мистър Смарт, докато разтоварвахме багажа. Тя живее… о, къде живееш, Маги?

Маги ровеше с крак в стърготините по пода, смутена от вниманието.

— Отвъд поляните — промърмори тя и посочи към задния прозорец, — на Бастил Роу.

— Бастил Роу? Ето ти едно странно име.

— Всъщност улицата е Йорк Плейс — обясни Маги, — но ние я наричаме Бастил Роу. Мистър Астли построи къщите миналата година с парите, спечелени от един спектакъл, в който представяше превземането на Бастилията.