Трейси Шевалие - Жива жар

Въпреки неговата безполезност, която безпокоеше майка му, тя го обичаше повече от другите си деца, макар да не можеше да обясни защо. Може би чувстваше, че е по-безпомощен и се нуждае от нея. Разбира се, той беше забавен и я разсмиваше повече от всички други. Но смехът й секна завинаги, когато го намери под крушата в градината им. Вероятно се беше покатерил, за да откъсне единствения останал на дървото плод. Той беше висял там цяла зима, без да могат да го стигнат, и ги примамваше с вида си, макар да знаеха, че е измръзнал и безвкусен. Но един клон се беше прекършил, Томи беше паднал и си беше счупил врата. Всеки път, когато Ан Келауей си спомнеше за него, мъката стягаше гърдите й. Обзе я и сега, докато наблюдаваше момчето и кучето в лодката. Бягството в Лондон не можа да я уталожи.

Когато застана пред високите колони на амфитеатъра, Томас Келауей се почувства нищожен и плах. Беше дребен, слаб човечец с ниско подстригана къдрава коса като козина на териер. И сякаш още повече се смали пред този величествен вход. Влезе в тъмното безлюдно фоайе, а семейството му остана отвън на улицата. От вътрешността се чуваше чаткане на копита и плющене на камшик. Водейки се по звуците, той се озова сред редици от пейки и огледа в захлас арената, която няколко коня обикаляха в тръст, а ездачите стояха прави върху седлата. В средата на арената млад мъж плющеше с камшик и крещеше команди. Макар и да беше виждал този номер на едно представление в Дорчестър преди месец, Томас Келауей беше смаян. Ако не друго, беше учудващо, че ездачите могат да изпълнят този номер отново. Първият път можеше да мине за щастлива случайност, но вторият доказваше, че става дума за истинско майсторство.

Около арената беше издигната дървена конструкция с ложи и галерия за седящи и правостоящи. Над партера висеше огромен полилей с три обръча лампи, а куполът с отворени капаци пропускаше светлината.

Томас Келауей не гледа дълго ездачите, защото, докато стоеше между пейките, към него се приближи един човек и го попита какво търси тук.

— Искам да видя мистър Астли, господине, ако ме приеме — отвърна Томас Келауей.

Мъжът пред него беше асистентът на Филип Астли. Джон Фокс имаше дълги мустаци и тежки клепачи, които обикновено бяха полузатворени, освен ако не го стреснеше някоя злополука. А злополуки бе имало и щеше да има в дългия опит на Филип Астли като цирков импресарио. Но внезапната поява на Томас Келауей в амфитеатъра не беше нещо, което да стресне Джон Фокс, и затова той погледна безучастно човека от Дорсет през притворените си клепачи. Беше свикнал хората да искат срещи с началника му. Джон имаше удивителна памет, ценно качество за един асистент, и си спомни Томас Келауей, когото срещна в Дорчестър миналия месец.

— Изчакайте отвън — каза той, — надявам се, че като свършим, ще дойде да ви види.

Озадачен от сънливия поглед и безстрастния отговор на Джон Фокс, Томас Келауей се върна при каруцата. Беше довел семейството си чак в Лондон. Сега не му оставаше друго, освен да чака.

Никой не предполагаше, най-малкото Томас Келауей, столар от Дорсет, чийто род беше живял в долината на река Пидъл от векове, че самият той ще се озове в Лондон. До момента, когато срещна Филип Астли, всичко в живота му беше обикновено. Научи столарския занаят от баща си и след смъртта му наследи работилницата. Ожени се за дъщерята на най-добрия приятел на баща си, дървосекач, и ако не се брояха боричканията под юргана, я чувстваше като сестра. Живееха в Пидълтрентайд, селото, в което и двамата бяха израснали, и имаха трима синове, Сам, Томи и Джем, и една дъщеря, Мейси. Два пъти в седмицата Томас се отбиваше в «Петте камбани» да пийне нещо, всяка неделя ходеше на църква и веднъж месечно в Дорчестър. Никога не беше стигал до морето, което беше на дванайсет мили от селото им. Нито пък беше пожелавал, както други мъже в кръчмата, да види някоя от прочутите катедрали на няколко дни път от родното му място — в Уелс, Солсбъри или Уинчестър. И през ум не му беше минавало да посети Пул, Бристъл или Лондон. Когато беше в Дорчестър, си вършеше работата — приемаше поръчки за столове, купуваше дървен материал и после си отиваше у дома. Предпочиташе да се върне късно, отколкото да нощува в някой от хановете в Дорчестър, където да изпие парите. Подобно нещо му се струваше по-опасно от тъмните пътища. Той беше кротък човек, много различен от скандалджиите в кръчмите, и беше най-щастлив, когато заглаждаше краката на столовете на струга, съсредоточен върху всяка вдлъбнатинка или неравност. Понякога забравяше, че прави столове, и просто се наслаждаваше на жилките или цвета на дървото.