Трейси Шевалие - Жива жар

— Той е доста по-смел от мнозина — заяви Дик Батърфийлд. — Малко хора в Лондон показват такава открита подкрепа за французите, макар че в кръчмата се репчат. Премиерът не гледа с добро око на това, нито пък кралят.

— Кой е премиерът? — попита Джем. Чарли Батърфийлд изсумтя:

— Премиер-министърът, момче. Мистър Пит — добави натъртено Дик Батърфийлд, в случай че момчето от Дорсет не знаеше дори това.

Джем сведе глава и се вторачи в бирата си. Седнала насреща му, Маги го наблюдаваше как се черви и съжаляваше, че го е довела да се срещне с баща й. Той не разбираше какво очаква от хората Дик Батърфийлд. Искаше се да си остроумен и съобразителен, за да бъдеш допуснат до него на масата, за която сякаш беше вързан с верига. Дик Батърфийлд искаше хем да го информират, хем да го забавляват. Винаги търсеше нови начини да припечели пари — преживяваше от хитри планове, които му щукваха от кръчмарските разговори, и в същото време държеше да се весели. Животът беше тежък и нищо не можеше да го направи по-приятен от малко смях и някоя сделчица, която да му изсипе парици в джоба.

Дик Батьрфийлд усещаше кога един човек губи кураж. Той не винеше Джем. Смущението и плахостта на момчето го умиляваха, докато собствените му нахакани деца го дразнеха. Той избута от скута си Маги, която падна на земята и го погледна обидено.

— Божичко, момиче, станала си тежка — каза Дик, разтривайки коляното си. — Кракът ми изтръпна. Ще трябва да си вземеш стол, щом си наедряла колкото жена.

— Ама никой няма да й даде стол. И не само стол — подигра й се презрително Чарли. — Малка крава без виме.

— Не се заяждай с нея! — кресна Джем.

И тримата го зяпнаха. Дик и Чарли, облегнали лакти на масата, а Маги все още на пода между тях. После Чарли замахна да удари Джем, но Дик Батърфийлд се пресегна и хвана ръката му.

— Дай на Маги твоя стол и си намери друг — нареди той.

Чарли изгледа злобно Джем, но се надигна, събори с ритник стола си и се отдалечи наперено. Джем не смееше да се обърне след него и заби очи в масата. После отпи глътка бира. Защити Маги инстинктивно, както би защитил и сестра си.

Тя стана, изправи стола на Чарли и седна на него с мрачно лице.

— Благодаря — промълви на Джем, макар че в гласа й нямаше много признателност.

— Значи баща ти обикаля градовете и кове столове, така ли, Джем? — каза Дик Батърфийлд като начало на деловата част от разговора, след като стана ясно, че Джем няма с какво повече да ги забавлява.

— Не ги кове, господине — отвърна Джем. — Не обикаля от град на град, а прави хубави столове, не като паянтовата стока на пътуващите дърводелци.

— Разбира се, момчето ми, разбира се. Откъде си набавя материала?

— От един склад до Уестминстърския мост.

— Чий склад? Обзалагам се, че мога да му го доставя по-евтино.

— Складът на мистър Харис. Мистър Астли запозна тате с него.

Дик Батърфийлд се намръщи при споменаването на Филип Астли. В повечето случаи бащата на Маги успяваше да урежда сделки, но не и когато Астли го изпревареше. Той и хазяинът му гледаха да се избягват, но макар и неохотно, се държаха почтително един към друг. Ако Дик Батърфийлд беше заможен собственик на цирк или Филип Астли — дребен мошеник, щяха да си приличат удивително.

— Е, ако чуя за по-евтин дървен материал, ще ти кажа. Остави това на мен, момче — добави той, като че ли Джем го молеше за услуга. — Ще видя какво мога да направя. Ще намина някой ден, нали така, ще си поговорим с баща ти. С удоволствие помагам на новите съседи. Но сигурно вече те чакат вкъщи. Ще се чудят къде се бавиш.

Джем кимна и стана.

— Благодаря за бирата, господине.

— Моля, моля. — Дик Батърфийлд засука крак около столчето на Джем и го придърпа под масата. Маги грабна едва наченатата бира на Джем и отпи голяма глътка.

— Довиждане — каза тя.

— Сбогом — смънка той.

На излизане мина покрай Чарли, който стоеше с група младежи. Чарли го изгледа и ръгна един от приятелите си така, че той залитна и бутна Джем. Младежите се изсмяха и Джем побърза да излезе, доволен, че се разделя със семейство Батърфийлд. Той обаче подозираше, че пак ще срещне Маги, макар този път да не каза «До скоро виждане». Колкото и да не хареса баща й и брат й, искаше да я види пак.

Напомняше му за септемврийските къпини, които изглеждат узрели, но са тръпчиви — хем кисели, хем сладки. Джем не можеше да устои на такова изкушение.

Понякога Ан Келауей се чувстваше тъй, че сякаш е вързана с ластик за прозореца в предната стая. Както си белеше картофи, переше или чистеше пепелта от огнището, изведнъж се залепяше за прозореца в най-неподходящия момент — с изцапани ръце, неизстискани чаршафи или ръжен, от който се сипе пепел. Често нямаше какво толкова да види, но понякога биваше възнаградена с интересна гледка: жена с шапка, от която се полюшваха дълги паунови пера; мъж, гушнал ананас, сякаш е бебенце; момче, носещо изкоренено лаврово дръвче, подрязано във формата на гълъб. Мейси или Джем биха извикали другите да видят такива необичайни гледки, но Ан Келауей предпочиташе да запази тези кратки моменти на удоволствие за себе си.