Елин Пелин: Светите застъпници

Изворът на световните злини са страстите и влеченията на плътта, тленната плът, която погубва блаженството на безсмъртната душа. Докато Адам се разхождаше самичък Едемския рай, светът беше съвършен, защото мислите на първия човек не търсеха друго освен бога и душата му и душата му беше ведра като небето, към което се стремеше. И нему беше по-добре сам, безгрижен сред горите, езерата и зверовете. Жената му внуши мисълта, че той е равен с бога, отрови кръвта му с грех и омърси желанията на душата му. Първопричината на плътските влечения иде от дявола и зачатието на човека чрез страст е нечисто.

На тая неопровержима истина бяха се спрели веднъж всички свети угодници божи и радетели за спасението на човешката душа. Свети Теодосий — основателят на манастирите — повика на събор всички свои сподвижници да обмислят върху това и да поискат от господа, щото зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване.

Обширната небесна зала се пълнеше със светци. Те пристигаха като видения, влизаха блажено усмихнати, пристъпяха към местата си строго и загрижено и сиянието на бледите им лица пръскаше в залата дрезгавина, каквато пръска сутрин над планините пробуденият поглед на деня. В първите редове на това странно събрание изстъпваше св. Григорий Богослов, върху когото усърдието за въздържание бе се струпало, както се трупат облаците един въз друг. От двете му страни седеха св. Василий и св. Иван Златоуст. В цялата зала нямаше по-вдъхновени от тая възвишена тройка. Близо до тях беше св. Симеон Стълпникът, осенен от духа на божията премъдрост, която винаги избира смирени души като него, за да го въздигне от прост пастир на безсловесни твари в пастир на словесните овци. До него беше великият Пафнутий. Неизчислимите безпокойства през земния му живот сякаш още движеха тъмните му очи. С лице бледо като ерусалимска стена той гледаше в лика на светците и търсеше с вълнение неземната по хубост Таис — мечтата, която движи живота му и с която го прибра Всевишния.

Наблизо стоеше сгушен под гърбицата си св. Андрей, Христа ради юродиваго. И много други, и много други.

Светците смирено се наредиха на последните столове с умилени лица, със скръстени ръце. Те стоеха неподвижни, срамежливо наведени и поради тънкостта на въпроса, по който беше свикано това събрание, не смееха да вдигнат очи. Между тях седеше и българската светица Петка Самарджийска, единствената, която изглеждаше смела и самоуверена.

Св. Теодосий седна на председателския трон, надяна светлия си ореол и обяви заседанието открито, като каза:

— Свети божи угодници, целта на нашето събрание ви е известна. Нека поиска думата оня, който желае да говори.

От последните чинове бързо и нервно се вдигна един млад, висок светец, с лице тъмно като луната, огледваща се в смолистата вода на Мъртвото езеро.

— Искам думата — каза той.

И гласът му прозвуча вдъхновено и сладко, като последната молитва на мъченик, умирающ за Христа.

— Кой сте вие? — попита председателят.

Цялото събрание се обърна къмто него с учудване, защото никой не го позна.

— Аз съм разбойникът, разпнат с Христа. В книгите на светците аз не фигурирам, може би по погрешка, но бог ме удостои с вечната съдба да бъда между вас, така както съвестта ходи с човека. Аз нямам право да разисквам върху великия въпрос, който ни е събрал тук, защото съм недостоен, но искам да ви обърна вниманието, че и други недостойни има тука.

Събранието заропта.

— Кой хвърли това подозрение в главата ти? — чу се един глас на възмущение.

— Иуда — отговори разбойникът. — Иуда, който също не е удостоен в лика на светците, но чието дело, колкото и недостойно, стана причина за изкуплението на хората чрез мъките и възкресението на Христа.

Нов ропот залюля събранието. Светците се закръстиха.

— Аз считам, че всички тук сме недостойни да разискваме по въпроса за плътската страст … — продължи той.

Светците наведоха глави.

— … Но най-недостойните, които събранието трябва да отстрани от заседанието си, са: пророк Малахи, който е бил повоче благообразен телесно, нежели душевно. Преподобний Максим Гъркът — най-учения светогорски монах, — който е замесен в женски работи и не е допуснал, щото русинът Васил Иванович да напусне жена си Соломония и да се ожени за Елена Глинска. После св. Йероним, който целия си живот е прекарал само с жени, най-хубави римлянки.