Керъл Кларк - Картината

„Е, добре, но това е свободна страна“, бе си помислил той и беше потеглил. Освен това обичаше да обядва при Бони.

Ибън се настани и се изтегна настрани в кабинката. По този начин виждаше отгоре скиорите, летящи по стръмните писти и в същото време се наслаждаваше на чара, който предлагаше градчето Аспен малко по-надолу — парче земя, осеяно с покрити от сняг къщички от дърво и тухли, закътани под крилото на заобикалящите ги планини. Когато пътуваш с други хора в кабинката, трябва да седиш с лице напред или назад.

„Животът не е чак толкова лош,“ помисли си Ибън, като слушаше скрибуцането на лифта и лекото подухване на вятъра. Никога не си беше помислял, че животът му може да бъде интересен без престъпления, но след като го бяха пуснали от затвора преди пет години, бе решил, че ще бъде така. Майстор в отделянето на бижута от собствениците им, той се бе радвал на значителен успех, докато една нещастна вечер, без да иска, попадна на жената на главния полицейски комисар на Ню Йорк. Удобният случай беше една вечеря в хотел Плаца. Назначен от съюза на келнерите благодарение на фалшиво удостоверение, Ибън беше отишъл да събира мръсните съдове, вършейки в същото време и собствената си работа. До този момент вечерта беше много успешна. Беше скрил един часовник Ролекс и рубинения медальон във воднистите останки от банановия сюрприз.

Докато това ставало, фотографската памет на полицейския комисар вече била идентифицирала Ибън и полицаят го наблюдавал. Арестуваха го на местопрестъплението, под възмутените възклицания на всички хора от съседните маси и за разочарование на говорещия, който беше стигнал едва до осма страница от приветствената си реч. В последвалата конфузна ситуация много от гостите, изпаднали в неволен транс, усетиха възможността да се измъкнат от нещастното си положение и веднага се възползваха. Съживени, те скочиха от местата си и се втурнаха към гардероба с благодарни кимвания към Ибън, който вече беше с белезници.

През петте години, които прекара нагоре по реката, Ибън бе открил, че краде бижута откакто беше навършил шестнайсет години. Успокояваше се с мисълта, че повече от трийсет хармонични и печеливши години са нещо, на което почти никой в неговия бранш не се беше надявал.

Както и да е, петте години като гост на Ню Йорк и вероятността за евентуално връщане в онази каторга трайно охладиха Ибън. Когато му бяха дали един келяв чек, болезнено неудобен костюм и адреса на дежурния офицер, той беше почувствал за миг съжаление за приятелите, които беше спечелил зад решетките. Те дори бяха спретнали един вид парти в стаята за телевизия през нощта преди освобождаването му. Жената на един от приятелите му беше направила торта на седем етажа и във връзка с неговите особени наклонности я беше напълнила с пластмасови часовничета-играчки. Докато той преглъщаше през буцата в гърлото си, цялата стая се изпълни с песни и Ибън им беше казал:

— Вие сте единственото семейство, което някога съм имал. Но все пак не искам да се връщам обратно.

В дните си на крадец беше усетил малко от сладостта на луксозния живот. Беше се разглезил, като наемаше хубави къщи. Сега, като бивш затворник, той съзнаваше, че вече никога нямаше да си осигури такъв лукс от плодовете на честния труд. Докато прелистваше един брой на „Аркитекчарал дайджест“, беше започнал да унива, но после му бе дошло идеално решение. Помисли си, че всеки от имотите, които разглеждаше, се нуждае от човек, който да се грижи за него. Басейните с форма на бъбреци и собствени водопади се нуждаеха от поддръжка, кадифените морави трябваше да бъдат подравнявани, дългите лъкатушещи пътища се нуждаеха от почистване от снега, за да могат да минават по тях луксозните коли.

Ибън се беше промъквал в много такива имоти, след като изключеше алармата, докато пазачът седеше в апартамента си над гаража, пиеше бира и гледаше борба в кал по телевизията. Беше решил, че единственият начин поне да се приближи отново до хубавия живот, бе да стане пазач. Разбира се, най-изпитаният метод беше да се ожени за пари, но засега такива перспективи нямаше.

Да изглежда абсолютно незабележимо беше страхотно предимство, докато Ибън живееше извън закона. Средният ръст, безцветната коса, кафявите очи и нормални черти бяха кошмар за полицейските скицьори. Рогови или без рамки очила, цветни контактни лещи, множество разноцветни оцветявания на косата допринасяха за промените на външния му вид и му даваха възможност да избягва полицията толкова дълго време. Сега беше сложил няколко килограма отгоре, с които не се гордееше, но поне не се тормозеше да мисли как да ги свали.