Керъл Кларк - Картината

Репортерът, Тед Уймз, силен млад мъж, който се считаше за специалист по история, се беше заровил наоколо. „Невероятно, казваше той, просто невероятно“. Когато измъкна голямото парче платно от картина, едва не припадна. Пред него беше друга картина на дядото, който го гледаше право в очите. Беше от миньорските му дни. Слизаше надолу по планината заедно със свой приятел миньор. Следваше ги колона от работници със светещи фенери в ръце.

— Знаете ли какво е това? — попита той Жералдин с треперещ глас.

— Картина на дядо ми. Но аз повече харесвам тази в къщи. На тази лицето му е мръсно.

— Мис Жералдин, мисля, че това е картина на Бийсли.

— Кой е Бийсли? — беше попитала Жералдин.

Когато статията беше публикувана, огромно място в нея беше отделено на факта, че Жералдин даже не е знаела, че притежава безценна картина. Беше една от липсващите картини на Бийсли и беше наречена „Завръщане у дома“. Бийсли бе художник, пътувал от един миньорски град в друг през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век и отразил в платната си духа на времето. Картината беше автентична и оценена на три милиона долара.

Правейки си сметката накриво, асоциацията „Спасете миналото на Аспен“ се събра и направи план. Целият антураж, воден от Тед Уймз, най-активният в организацията, се изкачи в планината до къщата на Жералдин за кратко посещение. Причината, разбира се, беше да се опитат да измъкнат от ръцете й картината за новия им музей, който щеше да бъде отворен в началото на годината. Но първо трябваше да отдадат почитта си на Бъртън Спуунфелоу.

— „Завръщане у дома“ отразява духа на ранните години, които, разбира се, са били толкова важни за дядо ви — с тих и почтителен глас й беше казал един от тях. — Да я окачим в нашия музей би било заслужена почит за него.

— Ами неговият портрет? — практично бе попитала Жералдин. — Защо не го искате?

— Ами-и-и — беше казал един от членовете на комитета, — ние не искахме да бъдем егоисти. Мислехме, че ще искате да я задържите.

— Ако ви дам „Завръщане у дома“, ще искам специална стая в музея, посветена на моя дядо. И в нея ще висят и двете картини.

За десетки от секундата членовете на комитета се бяха съгласили единодушно, изтъквайки колко хубава е идеята. Те казаха на Жералдин за организираното от тях коледно парти, което според тях щяло да бъде най-голямата атракция на сезона в Аспен. Тя трябвало да дойде и да бъде почетен гост. Жералдин, под влияние на изключителното си гражданско съзнание, предложи да участва в подписката и всички приходи от билетите да бъдат предоставени на музея. „Аз нямам на кого да оставя парите си и тъй като споменът за дядо е жив…“

Членовете на комитета за малко не паднаха от столовете си.

Няколко седмици по-късно отново й се обадиха, за да я осведомят за последните си планове за партито и музея.

Сега те бяха решили да преобразят всички стаи, за да изглеждат така, както биха изглеждали в края на миналия век и посетителите да почувстват, че са в старо миньорско селище. Може би Жералдин има някои дреболии в плевнята, които би желала да дари.

— Плевнята не е чистена от десетки години — отвърна им тя. — Това е добро извинение.

— Нещичко, каквото и да е, което може да има историческа стойност. Аз мога да ви помогна, ако желаете — беше настоял Тед Уймз.

Жералдин бе отхвърлила предложението.

— Искам да остана насаме със спомените си — категорично му заяви тя. — Когато съм готова и се почувствам зле, ще ви се обадя за помощ.

Сега, докато ставаше от люлеещия се стол, вдървените й кокали я караха да чувства всеки ден от седемдесет и пет годишния си живот.

— Да тръгваме, момиче — каза си тя. — Денят тече. Ако искам да направя нещо в този плевник, трябва да започвам.

Вече беше направила няколко интересни открития, като стари плювалници, които са били използвани в салона и чифт избелял работен комбинезон, който, мислеше си тя, може да се изложи като символ на работническата етика.

Жералдин мина бавно покрай портрета на дядо си, изправен пред заведението и го поздрави, както правеше всяка сутрин. Искаше да го запази в къщи чак до нощта на партито.

— Ще идвам да те посещавам всеки ден — каза тя на глас докато си закопчаваше жакета.

Отвори входната врата, пристъпи в предверието и се наведе да вдигне вестника. Беше вече готова да го захвърли в дневната, когато видя заглавието.

— По дяволите! — изръмжа тя и се върна обратно в къщата, за да се обади по телефона.