Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Запалването на цигара е ритуал, който изисква време, а ако това време от друга гледна точка е и печалба, ритуалът може да бъде извънредно полезен. Въпросът за съня е резултат на една случайност, но се оказа полезно отклонение. Една сутрин Бирике ми спомена, че едвам се съживила, толкова дълбоко била заспала. Дори сънувала нещо, но вече не си спомняше какво.

Днес си спомни:

— Представяте ли си, пътувах на един ветроход — рече, — а пък през целия си живот не съм се качвала на кораб! Имам предвид на такъв голям кораб, каквито плават по морето. Особено пък на ветроход. Ама пък изглеждаше също като истински. Имаше си даже и ония неща, нали знаете, дето ги има по ветроходите… Все едно де, важното е, че плавахме по едно огромно море и навсякъде имаше само вода, вълни и грееше слънце. И изведнъж почувствувах, че този кораб постоянно се движи само в кръг и затова никога няма да стигнем до брега. Много се уплаших, не се смейте, какво да ви кажа, такова шубе ме подгони, че не ви е работа! Започнах да търся капитана и дори го намерих там горе, на онова такова, нали знаете, където стоят капитаните. Беше един такъв, брадат тип, ама за останалото не си спомням. Да е приличал на някого ли? Все едно, казвам му: — Капитане, загазихме! — няма майтап, защото този кораб постоянно се върти в кръг. А пък той ми казва, аз пък откъде-накъде знам, след като наоколо е само вода и море, накъдето да погледнеш. Как мога да разбера, че… нали разбирате! Дотогава и аз не знаех откъде ми е дошло, просто го чувствувах, а когато брадатият започна да приказва, все още нищо не мислех, ама когато ме изгледа ей така, изведнъж бръкнах в горния си джоб, тука, където си държим пищялката, защото дотогава бях по бикини, понеже по морето беше страшна жега и грееше слънце, и изведнъж се оказах по ей това жълтото, а в него пищялката. Която пищеше. Показах му я: Не чувате ли как пищи?! А пък той вдига рамене и казва: Е, и какво? Най-много да потънем. И щом го каза, целият кораб започна да потъва! А капитанът само се киска. Водата вече навлизаше и в онова такова, където бяхме, а той само се кискаше. Пак добре, че нямаше покрив, над нас беше мачтата, с ей такъв щормтрап. И аз като пощуряла започвам да се катеря нагоре. Междувременно поглеждам надолу, капитанът вече е до шия във водата, само брадатата му глава се показва и все се киска! — Затворете си устата, защото ще ви влезе вода! — трябваше да му извикам, ама дотогава ни капитан, ни кораб, само мачтата се подаваше над водата, аз съм се вкопчила в нея, над мен някакво знаме, но не знам какво. Протягам се към него, ама тогава тая скапана мачта започва да ми се изплъзва, защото вече беше станала хлъзгава от водата. Закрещявам, започвам да падам и се събуждам. Кажете ми сега, Робинзон, чували ли сте такава дивотия?

— Пак сте вечеряли зелеви сарми — отговорих и се зарадвах, че междувременно бяхме стигнали до КП-то. Имах доста елементарни представи за психоанализата, така че дори не се и опитах да разгадая съня на Бирике. Щях да взема да стигна до някои прекалени изводи, а възможно е просто съседът на Бирике да е брадат, а пък майка й вчера да е прала голямото пране… Когато говорим за така наречените дълбини на душата, не е необходимо веднага да си представяме Голямата Марианска падина, възможно е да става въпрос просто за някоя цепнатина…

На няколко крачки от сивия бетонен куб на КП-то се издигаше стъклената сграда на командния пункт. Всяка единица от комплекса имаше два пулта за управление: един на мястото на опита, извън защитната стена, и един друг, доста по-надалеч, да може в случай на злополука да се намесят без риск. По мнението на някои хора достатъчен бил последният, пултът за управление на мястото на опита представлява излишно увеличение на разходите, ала и тук се наложи волята на Давид.

— Коня не го храним с ръка. С вила поставяме сеното отпреде му — каза той в специфичния си стил. — Но това не означава, че дръжката на вилата трябва да е дълга десет километра… Конят обича да знае кой го храни, а пък един реактор си е цяло хергеле…

Забелязал съм, че Давид не е единственият висококвалифициран учен, който охотно дава простор на личните мотиви. Като че ли малко се плашат от възможността, която с все сили се мъчат да докажат: че светът може да бъде подреден в строг математически ред. Странно, но въпреки това интересно явление. За мен е тъкмо обратното: това, че светът може да бъде логично подреден, ми придава сигурност и настроение. А пък на тях, на истински големите мозъци, това им е малко… Или пък много? Като че ли търсят нещо, с което да заменят изгубената религия.