Адам Кенеди - Принципът на доминото

Това бяха скъпи дрехи, които ми ставаха точно, те бяха току-що изпрани и изгладени, но изглеждаха така, сякаш бяха носени преди. Двата чифта обувки — едните черни, другите кафяви — ми ставаха идеално и бяха също скъпи и също малко износени. Четири вратовръзки на закачалката, шест ризи в чекмеджето, дузина носни кърпи, десет чифта къси гащета, шест чифта чорапи, дъждобран и мека кафява шапка в гардероба заедно с кожена чанта за книжа с папки вътре, съдържащи описания на болнични инструменти на испански и английски, с изброени размери и цени в десет или двадесет различни валути.

След като се облякох, имах вече по-нормален цвят на лицето си, продължавах да се чувствам все така странно в странните си дрехи. Седнах да прегледам вестника, който беше пристигнал върху подноса заедно с бирата и цигарите.

Имаше малко разказче в първия раздел и само едно съобщение на страниците за обявления. Заглавието беше „Две бягства от Хобарт“ и първият параграф ми казваше гова, което вече знаех. Но вторият беше интересен:

„Камионът с бегълците беше открит в дюните заедно с тялото на Спивента. Полицията смята, че той е прострелян от Тъкър, който после избягал през дюните, отвличайки шофьора като заложник. В ход е щателно претърсване на цялата северна част на Индиана.“

Захвърлих вестника, станах и отидох до телефона:

— Тук е Хари Уолдроун от стая седемдесет-нула-пет. Тази сутрин проведох разговор с едно отдалечено място и сега съм забутал някъде номера, на който се обаждах. Бихте ли проверили в регистрите си и да ми го съобщите.

— Да, сър.

Настъпи пауза. После телефонистката каза:

— Уолдроун, седемдесет-нула-пет?

— Точно така.

— Съжалявам, сър, но нямам регистрация на това позвъняване.

— Но разговорът беше проведен. Бихте ли погледнали пак?

— Нека да проверя в таксите, сър, и ще ви се обадя отново.

След три минути телефонът звънна.

— Съжалявам, сър. Дори не са ви отбелязали. Няма никаква сума срещу вашето позвъняване днес.

— Имаше забавяне на връзката — казах. — Някой от телефонния номератор трябваше да ми позвъни обратно…

— Съжалявам, сър. Изобщо нямаме отбелязано позвъняване.

До осем часа вечерта бях толкова гладен, че започна да ми се вие свят. Реших да ям в стаята си. Но когато келнерът дойде до вратата с менюто, му казах:

— Промених си решението. Колко салона имате долу в ресторанта?

— Три, сър.

— Кой е най-добрият?

— Ами зависи от вида на ястията…

— Кой е най-скъпият?

— Дикенсовият салон.

Десет минути по-късно вече седях на една маса до стената в ъгъла, трима музиканти свиреха в отдалечения край на залата, сребърните съдове и чашите меко дрънчаха около мен, келнери във вечерни сака и жени в красиви дрехи идваха и си отиваха.

Докато гледах менюто, в паметта ми оживя картината на затворническата храна от предишната вечер. Печен боб, ориз, хляб и маргарин, кафе и пудинг от тапиока. Трудно беше да си представиш тези клисави ястия в един и същи свят с деликатесите, които минаваха покрай масата ми сега на табли и колички.

Когато главният келнер дойде за моята поръчка, казах:

— Донесете ми пържола и нещо друго, което върви с нея. Оставям на вас да изберете.

— Много добре, сър. Искате ли листа с вината?

— Не, благодаря. Аз съм по бирата. Донесете ми бутилка германско пиво.

— Сега ли ще я пиете, или после с храната?

— Сега. Не… чакайте малко, донесете ми едно уиски и джинджър ейл. А бирата ще я пия с пържолата.

Дикенсовият салон някак си не беше за мен. Знаех това, келнерът също. Исках да стана и да си изляза, да намеря някое местенце, където да ударя няколко бири и да хапна сандвич със сирене. Но продължавах да седя като закован на стола. Поне веднъж исках да имам най-хубавото. Чувствах нужда да видя как изглежда най-хубавото, независимо от това, колко неудобно може да ми се стори. Дори и да не го харесах, то беше нещо, което дължах на себе си. Ако балонът се спукаше и през нощта дойдеха шестима полицаи да ме натикат обратно в Хобарт, трябваше да имам какво да си спомням. Широко чисто легло, добра храна, няколко питиета и ленени салфетки на скута ми.

След петте години на макарони, фасул, ориз, кача-мак и спагети пържолата беше прекалено пищна за мен. И невероятно вкусна. Изядох само няколко хапки от нея. Не харесах соса, така че продължих нататък и изядох всичките печени картофи и зеленчуците и пет или шест кифлички с масло. После на два пъти си поръчах ягодова торта с дебел слой крем отгоре. Изпих бутилка бира и завърших с още едно уиски и джинджър ейл.