Рамзи Кембъл - Ръцете

— Ще започваме ли?

Лицето й не се бе променило, откакто я бе срещнал и се чудеше дали не е заради…

— Вие вече започнахте! — отвърна му тя.

Той продължаваше да я съжалява и в същото време осъзна, че жената го бе изиграла. Изкуши се да я попита за изхода, но не посмя. Хрумна му, че това би го направило смешен в очите на всички останали. Настани се що-годе удобно на свободното място, изгарящ от ненавист, плувнал в студена пот. Съжали, че не носи достатъчно широки дрехи, за да прилича на другите в стаята.

Несъмнено царящата бъркотия го изнервяше, както и факта, че не бе слагал капчица в устата си от началото на деня. Нищо не бе пийвал от толкова време, а не му се мислеше за пропиляната утрин по вина на книжаря, който го беше накарал да чака цял час, за да му поръча в крайна сметка само един екземпляр от книгите, които предлагаше. И ако имаше впечатлението, че всички го чакаха да отвори оставената пред него брошура, това бе заради нервността му. И напрежението. Нещо тежеше във въздуха — злокобно, мрачно…

Всъщност, какво толкова можеше да има в тая проклета брошура? С рязко движение той я разтвори и попадна на най-ужасяващата страница с насилие и жестокости, каквито никога до този момент не бе виждал.

Стаята потъмня толкова бързо, щото му се стори, че е изгубил съзнание, изпаднал в шок от видяното. Но се оказа просто буреносен облак, закрил отиващото си слънце — единственият източник на светлина в помещението. А може би въобще не беше видял онази картина? Предпочиташе да повярва, че това е отново някое от неговите видения, кошмарите, които го стряскаха понякога, когато пиеше прекалено или… недостатъчно.

Какво толкова се бавеха, защо все още не светваха лампите, дяволите да ги вземат?

Когато отвори очи, жената с дъсчицата за писане му нареди:

— Отнесете това до прозореца!

Той знаеше, че съществуваха бедни религиозни секти и групи, но хората тук бяха повече от обикновено — толкова, че беше неспособен да си обясни защо продължаваше да смята, че именно те бяха свързани по някакъв начин с религията. Остави съмненията си настрана, отиде до прозореца. Всъщност, можеше да им каже, че не виждаше нищо и това да му послужи като претекст да се измъкне оттам.

Навън успя да различи само някакъв зловещ двор, чиито течащи под дъжда стени бяха толкова близо една до друга, че закриваха небето. Черни като плужеци, улуците пълзяха по облените зидове, покрай мръсните прозорци и край онова, което навярно бе аварийния изход на религиозната книжарница. Смътно успяваше да различи в стъклото размазаното свое отражение от онези на другите, които сега се бяха хванали за ръце, сякаш се готвеха за молитвен ритуал. Силуетите, седнали на скамейките, се изправиха, жените с дъсчиците за писане се отправиха към него. Ала когато той остави куфарчето си, за да хвърли обезпокоен поглед през рамо, не можа да разбере дали наистина те се движеха.

В замяна на това, илюстрацията от брошурата се оказа също толкова отвратителна, колкото и изглеждаше. Той запрелиства страниците, за да види, че следващата илюстрация бе още по-отвратителна и жестока. В сравнение с тях паната и кориците в куфарчето му изглеждаха изкуствени и безобидни, просто някакви си там гравюри. Но защо го изпълваше все по-натрапчивото усещане, че тези картини му бяха познати? Ами да — мъртвото дете, което насила връщаха в утробата на майката, беше мотив от Библията; набученият на кол мъж бе също герой, познат от живописта, отразяваща Пъкъла, както и онзи, чийто ректум бе пронизан от остри отровни стрели…

Той бе сигурен, че е извършил онова, което се очакваше от него — видял бе картините, които бе трябвало да види. В известен смисъл трябваше да приеме, че тези неща донякъде бяха необходими. За религията. За останалите край него. Искаше му се да си отиде, във всеки случай — да се махне от мястото си. Пречеше на слабата светлина, прецеждаща се през прозореца. Защо другите в стаята бяха толкова аморфни, защо не желаеха час по-скоро да заемат местата си, нима единствен той в помещението изпитваше въпиюща нужда от светлина, за да види, да прогледне?

Зад гърба му, въпреки дъжда, който вече като градушка плющеше по стъклата, сякаш се опитваше да счупи прозорците, тишината натегна мъчително и шибането на дъждовните капки я разрязваше като с нож. Той се извъртя на пети, внезапно, непохватно и веднага разбра защо бе така.

Беше останал сам в стаята. Съвсем сам.

„Без паника!“ — каза си, като се опита да се успокои. Дали пък и това не бе част от теста, който трябваше да издържи? Да вървят по дяволите — те и техният тест!