Дон Келъндър - Огнегадателят

Табелата, закована върху изкривената разнебитена порта на порутения дувар гласеше:

да изучи ЗАНАЯТА и ТАЙНИТЕ на МАГЬОСНИЧЕСТВОТО по дисциплината „ОГЪН“ от

Изисква се умно, послушно и схватливо момче, което да ми помага поне десет лета и в най-добрия случай шестнадесет зими, за да изучава

Трябва да бъде прилежно, бързо-инициативно, учтиво и да притежава

Също така да е в състояние ясно да чете и пише ръкописи, и да не хърка, което може да прави по изключение само когато е заспало по гръб.

Подписал,

ВЪЛШЕБНИКЪТ ФЛЕЪРМЪН ФЛОУЪРСТОЛК

справки вътре

Младото момче свали вързопа си и три пъти внимателно прочете табелата, като се чудеше какво може да означава „огнегадател“. Накрая бутна занемарената порта и се промъкна през нея. Изкачи каменистата пътека, която водеше към широката зелена входна врата на къщичката, разположена под билото на заобления хълм, край който течеше стремителен поток.

То застана на грубото каменно стъпало с намерението да почука или да позвъни. В средната част на вратата бе прикрепено бронзово чукче във формата на бухал, а отстрани висеше въженце за дърпане на звънци. Докато се двоумеше, бухалът проговори:

— Ще почукаш, ще позвъниш, или ще направиш и двете?

Момчето се сепна, но после реши, че единственото, което може да се очаква от вълшебническа врата е говорещо чукче, затова призова себе си към смелост, доста по-голяма от ръста му и упорито заяви:

— Исках да позвъня… или да почукам.

Бухалът разпери криле с шумно изтракване, изплющя с тях, след това изшумоля, но не добави нищо повече, така че посетителят се протегна и дръпна здраво въженцето на звънеца. Някъде дълбоко в къщата се чу звук, като на далечен звън на шейна в поле през зимата. После изчака.

Момчето се казваше Дъглас Брайтглед и беше на около четиринадесет години, но изглеждаше по-дребен за тази възраст. Пристъпваше от крак на крак и се опитваше да реши как да постъпи по-вежливо — да продължава да стои на стъпалото докато чака или да позвъни отново. Чувстваше се изморен, от сутринта бе изминал дълъг път.

Беше облечен обикновено — със здрави кадифени панталони, като тези, които носеше Симън, и с широка рубашка на сиво-бели райета — спретната, но позакърпена на лактите. Русата му коса стигаше до раменете, а очите му имаха цвета на чисто синьо небе. Между тях се намираше късо носле, с широка благородна уста и волева брадичка под него, които попълваха недостига на зрялост, причинен от нослето.

— Позвъних — обърна се той към бронзовото чукче-бухал. — Сега какво да правя?

Птицата погледна надясно, след това наляво, сякаш търсеше някой подслушвач, а от сламения покрив над тях тупна тънък зелен гущер, който бързо офейка, преди да бъде прокоментиран.

— Опитай се да почукаш — предложи бухалът с дрезгав шепот.

Дъглас се подвоуми пред възможността за такова свободно отношение с металната птица и вместо с нея, почука на дъбовия плот на зелената врата с кокалчетата на пръстите си.

След третото почукване, вратата се отвори широко и на прага й се появи пълничко брадато човече, чието розово теме се показваше между кичури бели несресани коси. Беше облечено в дълга тъмносиня роба, орнаментирана с бледи звезди и луни, която се спускаше до глезените му и бе с половин глава по-ниско от момчето. Изглеждаше намръщено по възможно най-недружелюбния начин.

Дъглас преглътна нервно.

— Добре, добре — каза магьосникът, издувайки ябълкочервените си бузи. — Какво мога да направя за вас, добри мъжо?

Повече объркан, отколкото поласкан, че го бяха нарекли „мъж“, след като бе свикнал с обръщението „малко момче“, Дъглас отвърна със запъване:

— Видях вашата обява и помислих…

— Обява? Каква обява? За какво говорите?

— За табелата на портата — задъха се Дъглас. — Една такава…, в нея се казва… Търси се чирак…