Дон Келъндър - Огнегадателят

— Добре, добре, във всеки случай ще пием чай и ще поговорим — каза Флеърмън. — Отбележете, че още не съм убеден дали можете да бъдете мой чирак или дали тези дни искам такъв. Но не би навредило да поговорим и след това да погледаме на чаените листенца. Техните останки в чашата са в състояние да разкажат много за един човек, сами ще се убедите.

Той взе гледжосана купичка с обилна щипка чаени листенца на дъното й и наля вода от чучура на син емайлиран чайник. От тях веднага се надигнаха въртящи се стълбчета розова пара.

— Захар? Мляко?

— Без мляко, моля, но бъдете добър да сложите малко захар — отвърна Дъглас, който под натиска на майчиното коляно се бе научил на известни маниери. Беше се разположил на ръба на високо кресло и то кротко му заяви:

— Облегни се и се успокой, младежо. Разположи се удобно.

— Страхувам се, че ако го направя, ще заспя — извини се момчето, което бе започнало да свиква с всички тези „говорещи“ вещи. — Моля за извинение, уважаемо кресло и ви благодаря много.

— Всичко е наред — измърмори креслото сънливичко. — Харесва ми всеки да се чувствува удобно.

— Хайде — каза магьосникът, погледна го доста намръщеничко и поднесе на Дъглас купичката с розов чай.

Те мълчаливо отпиваха малки глътки, като от време на време кратко разговаряха — толкова, колкото го правят вежливите гости при покана на чай. Накрая магьосникът рече:

— И сега какво щяхме да правим?

— Възнамеряваше да изследваш остатъците от чая — подсказа бухалът, който, застанал по средата на отворената входна врата, чуваше всичко през ноктите си.

— Да, но първо да побеседваме. Като за начало, как се казвате, сър?

— Дъглас Брайтглед. Син съм на известния корабостроител Дъглас от Пертсайд, сър. С баща ми и майка ми живеехме на брега на Фараго Уотър — на запад, доколкото си спомням. Преди пет години баща ми излезе в морето с един от новите си кораби и две години по-късно все още не се беше завърнал в къщи. Според действуващите закони, той бе обявен за изчезнал и се предполагаше, че се е удавил.

— Но казват, че изгубените в морето никога не се смятат за сигурно изчезнали — изрече строго Флеърмън.

— От последната му пролет изминаха пет години, а хората, зависещи от баща ми, искаха парите си — работниците му желаеха да бъдат пуснати да работят другаде. Преди две години майка ми се опита да продължи по същия начин и да уреди сметките, като реши да продаде всичко, но не успя. После постъпи в женския манастир на Глотърсоум. Колкото до мене, наех се да чиракувам в корабостроителницата на едно приятелско семейство, която се намираше близо до Пертсайд. Разделих се с дома и майка си с натежало сърце, но го направих със смелост и непоколебимост. Всичко щеше да бъде добре, ако не бях открил, че приятелското семейство, което се съгласи да ме вземе за чирак, не беше в състояние да изхрани собствените си синове, а всички бяха по-възрастни от мен и по-опитни в занаята. Така че поисках да бъда освободен от сключения договор и след дълги дискусии, те се съгласиха. Имаха малък избор — там нямаше достатъчно работа.

Момчето направи пауза, за да отпие дълбока глътка от освежителния чай, а креслото съучастнически проговори:

— Тук, тук, момко, облегни се и ме остави за момент да те поддържам.

— Извинете ме — промълви Дъглас и от дясното му око се отрони сълза.

— Истината е, че майка ти в манастира те е изпуснала от контрол и няма понятие какво правиш по света — каза бухалът.

— Две години след постъпването й там се забранява всякакъв светски контакт — обясни Дъглас, — което означава, че ако преди този срок намеря подходящо място, ще й спестя всякакви грижи.

— Ако си имал възможността да останеш в корабостроителството? — остави висящ въпроса Флеърмън.

— Винаги съм разбирал достатъчно от обработване на дърво и свързаните с него инструменти в корабната практика — баща ми ме бе обучил от ранните ми години, а той беше един от най-добрите корабостроители, всеки ще го потвърди.

— Да, да — отвърна Флеърмън замислено. — Сръчен човек, който знае да обработва дървото, да използува инструменти, да шие и да прави всичко останало. Сръчен за чирак на магьосник и също…

— … свикнал на дълги часове тежка работа, гарантирам го — добави металната птица от прага на вратата.

Последва неудобно мълчание, в продължение на което Дъглас изпи чая си, бухалът замлъкна, а магьосникът замислено се вгледа в огъня.

— Е, аз наистина не трябва да отнемам повече от вашето ценно време — каза Дъглас. — Длъжен съм да продължа нататък и да намеря място за нощуване. Извинете, но колко далеч от тук се намира Транкити? Чух, че там има добър ковач и може да се потърси някаква работа за мене…