Хал Клемент - Огнен цикъл

Модулът бе забелязан и група местни жители го насочиха към единия край на площадката, който бе свободен от планери.

В мига, когато шлюзът на малкия кораб се отвори, Дар и Крюгер изскочиха, натоварени с радиоапаратурата, подарена от Бърк. Местният жител тръгна напред по дългия път в тунела, който водеше към главния корпус на убежището, скрито дълбоко под ледената шапка. Крюгер бе престанал да се удивява на причината за неговото разположение, но все още се питаше как бяха успели да го построят тези хора.

Сега цялото място изглеждаше много по-оживено; десетки, а може би и стотици малки местни жители изпълняваха бързо някакви тайнствени поръчения.

— Сигурно имат да свършат много работа в библиотеките? — попита Крюгер, сочейки една от групите.

— Книгите са прибрани отдавна — отговори Дар. — Единственият въпрос сега е храната. Обикновено тук се струпва много храна далече преди идването на срока, но нищо не се оставя на случайността. Продължаваме да носим до последния момент.

— Сега какво ще правиш?

— Ще събера всички Учители, които могат да отделят от времето си за мен, и ще им докладвам. Навярно са дошли повечко, защото знаят, че се връщам с много знания.

— Сигурно сега ще бъдеш зает през цялото време.

— Да, Нилс. Ти сигурно ще огледаш още веднъж това място, което се приготвя за времето на смъртта, но този път не мога да ти бъда водач. Все пак някой ще се погрижи за теб, не се безпокой.

Крюгер спря и сложи ръка на рамото на малкия си приятел.

— Ей, нали няма да затворите вратите, преди да се видим? — попита той. — Не искам да преча на работата, която трябва да бъде свършена, но не съм съгласен да се разделим така бързо, след като няма да те видя през толкова много години от моя живот.

Двете очи се завъртяха и погледнаха за миг тревожното лице на Крюгер.

— Ще се видим, преди да затворят Укрепленията. Обещавам ти — чу момчето онова, което го интересуваше, и те продължиха пътя си.

Дар се оказа прав — чакаше го цяла група. Както забеляза момчето, тя се състоеше от същества с по-нисък ръст — бъдещите Учители. Единият от великаните, които Крюгер бе виждал при предишното идване, предложи да му бъде водач; с негова помощ той разгледа изцяло подредените библиотеки, отделенията с хранителни запаси, разположени във височина само на няколко фута под надвисналия отгоре лед, и големите лехи в по-топлите долни етажи, където се виждаха растения, подобни на земните гъби.

На края излязоха на площадката за приземяване, където работата продължаваше с пълна пара. Планерите се стрелваха в небето по посока на отдалечените градове, за да натоварят още веднъж храна, ако имаше време за връщане. Други кацаха на малкото пространство, оставено свободно за тази цел; предварително определени групи придърпваха планерите в едната страна на площадката или в тунела, за да направят място на новодошлите.

— Не ви ли отнемам много време? — запита Крюгер, когато излязоха навън. — Изглежда, че това е най-напрегнатият час от живота на вашия народ.

— Аз нямам повече работа — бе отговорът. — Моят заместник пое задълженията си.

— Но вие не оставате ли в Укрепленията и този път?

— Не. Животът ми изтече. Неколцина от нас ще останат, за да проверят дали всичко е добре затворено, но това не е моя работа. Аз ще си тръгна веднага, след като няма да имате повече нужда от мен.

— Струва ми се, че вече демонтираха всички планери, които могат да ви носят.

— Вярно е. Аз ще си тръгна пеша. Ние не се връщаме в градовете.

— Искате да кажете… — започна Крюгер и спря, защото знаеше, че Дар бе съобщил много малко неща по радиото и затова не бе сигурен какво бе научило това същество, но Учителят или знаеше достатъчно, или бе разбрал мислите му.

— Не, не, ние не се връщаме в градовете. Няма такъв обичай толкова отдавна, че не мога да ви кажа подробности за причината. Но така е по-добре, защото ние умираме още преди да стане много топло, телата ни да се разпадат по други причини. Когато няма да имате повече нужда от мен, аз ще… тръгна да се поразходя по ледената шапка.

Крюгер не можа да каже нищо друго, освен че компанията на Учителя му бе необходима. По негова молба съществото се качи в модула и бе посрещнато с много голям интерес от биолозите. Един от тях говореше вече местния език толкова добре, че присъствието на момчето се оказа ненужно и то се върна на площадката, за да чака Дар. Но малкият му приятел не се показваше и вниманието на момчето бе привлечено от безкрайното движение, докато на края го унесе сън.