Хал Клемент - Огнен цикъл

На края откри такова място. Вече не мислеше за изминалите часове; смъкна долу вързопа, провери дали е добре стегнат — не искаше да загуби някоя книга при прехвърлянето — претегли го на едната си ръка, завъртя се около себе си като човек, който хвърля чук, и го изпрати над пукнатината. Не се бе усъмнил нито за миг, че вързопът ще стигне до отсрещната страна; в същност той отиде малко по-далече от очакванията му, така че за миг Дар не бе сигурен дали ще се спре пред неравната повърхност около мястото на целта. Най-сетне вързопът престана да се търкаля и след като се убеди, че всичко е минало без усложнения, Дар се огледа, отново прецени разстоянието и скочи.

Ако трябваше да докладва за тази случка, той нямаше да се спира на други подробности. За повечето хора щеше да бъде трудно да не споменат за своите чувства, когато са тичали към ръба, вложили са цялата си сила в отскока, когато са стигнали до края, погледнали са за миг в замайващата дълбочина под себе си и са се строполили болезнено върху неравната, назъбена и твърда лава на отсрещната страна. Един човек наистина щеше да има за какво да разказва по-късно. Дар Ланг Ан изпита всички тези чувства, докато изпълняваше действията, но след скока мисълта му остана насочена единствено към книгите. И той продължи пътя си нататък.

Тиър се бе издигнал видимо по-високо, когато той се натъкна на друга пукнатина по пътя към гората. Този път му трябваше много по-малко време, за да я преодолее, и все пак тя увеличи закъснението му. Когато червеното слънце се издигна високо над хоризонта и изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото го бе зърнал от мястото на катастрофата, той се видя принуден да признае, че му се налагаше да остане в полето от застинала лава през лятото, а това време от годината не трябваше да се прекарва далече от достатъчно вода.

В такъв случай смъртта щеше да дойде малко по-рано от очакванията му, което означаваше, че ще трябва да се погрижи за книгите. Вероятно щяха да го потърсят, след като не се върне в определения срок; той не се бе отдалечил много от обичайния въздушен коридор между Куор и Ледените укрепления, така че не бе нужно особено въображение от страна на спасителите, за да го открият. Налагаше се обаче да направи нещо, за да го забележат от въздуха. Той обмисли възможността да се върне при безмоторника, но си даде сметка, че не може да стигне дотам, дори само за това, че щеше да бъде прекалено изтощен, за да се прехвърли през дълбоките пукнатини. Да, ако бе схванал колко незначителни са били в същност шансовете му да прекоси полето в лава, преди всичко нямаше да изважда книгите от летателния апарат; просто не му бе хрумнало да се усъмни във възможностите си. Сега се налагаше да поправи грешката си или поне да направи така, че някой друг да го стори вместо него.

Естествено, той не бе оставил диря по скалите, така че намирането на планера нямаше да помогне с нищо на спасителите. Те щяха да се досетят, разбира се, за посоката, в която бе тръгнал, но тъй като не знаеха точното време на катастрофата, те в никакъв случай нямаше да могат да определят докъде е стигнал. Подобно на него, те също нямаше да помислят за възможността да не е стигнал до края на полето от лава, защото никой от тях нямаше личен опит в условията на непосредствена близост до вулкан.

Независимо от височината на полета никой наблюдател не би забелязал тялото му на фона на лавата, защото нито ръстът, нито окраската му щяха да породят някакво съмнение. Всички скали бяха с почти еднакъв цвят, така че той не можеше да остави никакъв знак, забележим от въздуха. Във вързопа нямаше нищо, с което да направи сигнален флаг с подходящи размери, или да нарисува някакво означение върху скалите. Според Дар Ланг Ан единственото, което можеше да помогне, бяха токите на ремъците.

Те бяха плоски и изработени от полиран метал, можеха да послужат вместо огледала, макар че бяха твърде малки. Все пак той трябваше да ги приспособи, защото в тях бе единствената му надежда. Той стигна до това решение, без да престава да върви с усилие на север.

Единственият въпрос пред него бе да реши дали да спре дотук и да използва оставащото му време за усъвършенстване на приспособлението от токите, така че да не пропусне нито една от възможностите то да бъде забелязано от някой планер или да продължи напред, докато до края очевидно остане съвсем малко. Втората възможност бе за предпочитане, защото в нея бе скрита вероятността да намери някое особено подходящо място — щръкнала скала или плочи от застинала лава, разположени така, че да привлекат окото на спасителната група. Това, че тя включваше и вероятността да намери навреме вода и да спаси по този начин живота си, бе обстоятелство, на което той не обърна никакво внимание; вече бе убеден, че ще бъде мъртъв, преди да се появи такава възможност. Едничкото преимущество от незабавното спиране бе, че щеше да остане на сянка до края на живота си, което сигурно бе по-приятно, отколкото да продължава по-нататък под огнения блясък на двете слънца. Както и можеше да се очаква, той избра да продължи напред.