Хал Клемент - Огнен цикъл

Първата закуска той пое доста далече от планината, така че вече можеше да се обърне право на север и да остави Тиър зад гърба си. Арин догонваше червеното слънце, но сенките бяха все още къси. Макар да бе свикнал с двата източника на светлина, сега слънцата много му пречеха, трудно му бе да оглежда терена на няколко десетки метра напред и често пропускаше преките пътища.

И все пак той напредваше. При второто «хапване» сянката на вулкана остана зад него, а няколко часа по-късно той бе сигурен, че вижда зеленина пред себе си. Наистина това можеше да бъде и мираж, който бе съвсем непознат на Дар Ланг Ан. Можеше да бъде и по-плътна покривка от островръхите, меки, с цилиндрична форма растения, разпръснати тук-там из лавата. Но пътникът бе сигурен, че гората бе от истинска растителност; нейното присъствие означаваше много вода, липсата на която той бе започнал да чувствува твърде силно. На лицето му се появи нещо, което бе равнозначно на усмивка на облекчение; после той намести вързопа с книгите на раменете си и продължи към хоризонта. Откри грешката си, известно време преди да усети истинска жажда.

Ако се движеше по каквото и да е подобие на права линия, той щеше да измине без затруднения разстоянието до гората. Дори със завоите, които бе принуден да прави из полето от лава, щеше да стигне дотам, преди жаждата да го измъчи прекомерно. Просто не бе предвидил извънредни отклонения, тъй като не си спомняше да бе видял от въздуха нещо друго, освен обичайните бразди и хребети върху полето от лава. Оказа се, че паметта му не го бе подвела; виновен бе теренът.

Тиър почти бе престанал да се движи на запад и видимо се издигаше нагоре, готвейки се за годишното си спускане към Арин, когато Дар Ланг Ан откри преградата. Това не бе стена, която в никакъв случай не би приел за непреодолима, а пукнатина, която сигурно се бе образувала, след като лавата като цяло е била почти втвърдена, тъй като бе прекалено дълбока и дълга, за да е причинена само от разпукването на втвърдената тясна кора под силата на налягането или на течната маса отдолу.

Не бе забелязал пукнатината отгоре по простата причина, че тя не беше права; виеше се сред обичайните неравности на терена, така че той трябваше да върви повече от час покрай нея, преди да схване действителното състояние на нещата. А това стана, когато пукнатината започна да извива към вече отдалечения вулкан.

След като си изясни обстановката, Дар Ланг Ан мигновено спря, скри се в сянката на изпъкналия ръб на една скала и се замисли. Не си струваше да се сърди на собствената си глупост, макар и да я съзнаваше достатъчно ясно, а се задълбочи върху пречката, изправила се пред него.

Бе немислимо да се катери по стените на дълбоката цепнатина. Обикновено повърхността на втвърдената лава е достатъчно грапава, така че ноктите на човек от неговата раса намираха опора в почти отвесни стени, но сега пред него стоеше разлом през цялото поле. Скалата бе осеяна с газови шупли, много от които бяха разкрити от разлома; те бяха достатъчно големи, за да му дадат опора, но бяха разположени почти до самата повърхност. На отсрещната стена на цепнатината се виждаше, че само на няколко ярда 2 2 Един ярд е равен на 91,4 см. Б.пр. по-долу шуплите бяха с размер на главичката на карфица; на практика от тях нямаше никаква полза. Освен това стената бе не само отвесна. Тя «извиваше», така че независимо от мястото на спускането или на страната — ако имаше възможност за избор — тя щеше да надвисне над него, преди да се е спуснал много надолу. Не, катеренето бе изключено.

Пукнатината бе твърде широка, за да я прескочи, като на много места широчината й бе прекалено голяма даже за човек без багаж, а Дар Ланг Ан бе далеч дори от мисълта, че може да изостави своя товар.

Той не разполагаше с въже, а каишите по тялото му и по вързопа не бяха достатъчно дълги. Върху лавата не растеше нищо, от което да се измайстори въже или мост. Вътрешността на растенията се оказа мека, почти без дървесна тъкан, а външните им ципи не бяха препятствие дори за неговите нокти.

Това, което му пречеше най-много да намери отговор на въпроса, беше неговата решимост да не се разделя от книгите, както и трябваше да се очаква. Измина невероятно много време, преди той да схване, че раздялата можеше да бъде и временна; просто трябваше да хвърли книгите и да скочи след тях.

Нямаше вече затруднения, защото си припомни със сигурност няколко места, където можеше да прескочи без товар. Оставаше само да намери някое достатъчно равно място от другата страна на пукнатината, където да хвърли вързопа.