Жак Кусто: Акулите

Един средногодям кит, тежко ранен, плува след нашия кораб. Земята изчезва на хоризонта, под кила са 1500 сажена вода и стадото китове се върти и пръхти край нас. Тайез и аз се спускаме във водата, за да стигнем по въжето на харпуна до агонизиращото животно.

Тюркоазената вода е невероятно прозрачна. Ние напредваме, местейки ръце по хоризонтално опънатото въже, спускаме се няколко стъпки надолу и стигаме до кита. Ивици кръв още се точат от дупките, оставени от двата куршума. Приближавам се към другите три кита, но те се прегъват на две и пикират право надолу в синевината. Опитвам се да последвам единия, но когато стигам на трийсет метра, той вече е изчезнал далеч под мен. В бездънната синевина забелязвам една петметрова акула, която отминава безразлична, вероятно привлечена от кръвта на кита. Много по-надолу, извън моето полезрение, се простира дълбокият и непрозрачен пласт, където навярно пасат стадо левиатани; други акули се навъртат наоколо. Връщам се неохотно на кораба.

На задната палуба само си сменям дихателния апарат и закрепям една таблетка меден ацетат на глезена си и друга на колана. Разтваряйки се във водата, този химикал е в състояние да пропъди акулите. Този път с мен е Дюма. Уговорено е, че той ще нахлузи примка на опашката на кита, а аз в това време ще снимам. Със самото влизане във водата Диди е видял една голяма акула, но тя изчезва още преди да съм я забелязал. Минаваме под кила и поемаме по посоката на харпунното въже.

Едва сме изминали няколко метра под него и попадаме на друга акула, дълга два и половина-три метра, и то такава, каквато досега не бяхме срещали. Беше изящна, светлосива, много чиста — истинско украшение. Пускаме въжето и смело плуваме към нея, убедени, че ще изчезне като другите; но тя не отстъпва. Над гърба й плува двайсетсантиметрова риба на черни и бели ивици — няма съмнение — прочутата риба-пилот. Приближаваме се още, заставаме на три метра от нея. Невероятно! Около акулата са се наредили като по рафтове десетина риби-пилоти. Има съвсем малки и други големи един пръст; стоят там като празнична украса, поемат ритъма на животното, изоставайки на не повече от няколко сантиметра зад него. Не създават впечатление, че го следват — те са част от него, придатъци. Най-малката от всички, една рибка пилот, колкото нокът голяма, трепка пред муцуната на акулата и като по чудо не помръдва, когато животното се придвижва напред, вероятно тласкано от някоя вълна.

Според морските легенди акулата не вижда добре и пилотътфя води към жертвата й, за да обере трохите от нейната трапеза. Днешните учени са склонни да пренебрегнат тезата, че пилотът изпълнява службата на куче за слепец, макар дисекцията да потвърди, че акулата има лошо зрение. Нашият експеримент ни дава основание да мислим, че акулата вижда тъй добре, както и ние.

Хубавата сива акула не проявява никакъв страх. Радвам се, че най-после имам възможност да снимам акула в отлични условия. Почти влизам в ролята на режисьор — давам със знаци указанията си на Дюма, който споделя ролята на кинозвезда заедно със сивата акула. Снимам акулата с Диди пред нея, Диди зад нея. Моят другар я следва, приближава се, хваща я за опашката, раздвоен между желанието да я дръпне, да наруши прекрасното равновесие на тази картина в страха да не би да се обърне и да го захапе. И така той се отказва и само повтаря движенията на акулата. Трябва да плува колкото може по-бързо, за да не изостава от животното, което напредва почти без да мърда. Аз се въртя в центъра на играта, но след първите възторзи започвам да усещам опасността. Животното не дава вид, че се интересува много от нас, но ни фиксира с неподвижното си малко око.

Лека-полека нашата сива акула ни е увлякла на двайсет метра дълбочина. Тогава Дюма сочи с пръст надолу. Появявайки се в тъмната синевина, на границата на видимостта, други две акули се издигат бавно към нас. Те са много по-големи — над четири метра. По-източени, по-сини, по-диви на вид. Настаняват се над нас: нямат риби-пилоти.

Нашата стара приятелка сивата акула се приближава към нас, стеснявайки радиуса на кръговете, които описва. Но изглежда все тъй сговорчива. Механизмът, който я караше да се върти около нас като часовникова стрелка, изглежда, действуваше изправно, а пилотите й неотлъчно я следваха. Дотук ние бяхме успели да преодолеем страха си, вече не мислехме за него. Ала появата на двете големи акули безцеремонно ни върна към действителността.