Жак Кусто: Акулите

Ние с Дюма отчаяно ровим в паметта си, за да намерим там съвети за плашене на акули. „Жестикулирайте“ — казва един спасител и ние заразмахваме безразборно ръце. Малко ни е срам: сивата не благоволи да се усмихне. „Пратете й струя мехурчета“ — препоръчва един водолаз. Дюма изчаква акулата да мине най-близо до него и духа с всичка сила: акулата не реагира. „Викайте колкото можете“ — съветва Ханс Хас. Викахме до прегракване. Акулата сякаш е глуха. „Таблетки меден ацетат, прикрепени към колана, ще попречат на акулите да се приближат“ — обещава един офицер-инструктор от американската авиация. Сложили сме си по две, а нашата приятелка си плува през медния бульон, без да й мигне окото. Втораченият й поглед ни преценява като жива съвест. Сякаш знае какво иска: времето работи за нея.

Тогава се случва едно ужасно произшествие. Мъничката рибка-пилот, която плува пред муцуната на акулата, напуска поста си и затрепква към Дюма. Тя пърха току пред маската му и моят приятел тръсва глава, като да отпъжда комар. Ала напразно, Дюма се чувствува белязан, той е станал придатък на акулата. Усещам, че моят приятел се доближава инстинктивно до мен. Виждам в обектива как ръката му търси ножа на колана и как го изважда. Зад ножа и камерата — сивата акула се отдалечава малко, сякаш да се засили, и се насочва право отгоре ни.

Смешно е да се бием с нож срещу акула, но е дошъл моментът, в който ножът и камерата са последното ни защитно средство. Без да мисля, аз размахвам камерата като щит, натискам лостчето и снимам животното, което вече се спуска срещу ми. Плоската муцуна непрестанно се уголемява; скоро остава само една огромна паст. Хваща ме яд. С всички сили блъсвам камерата напред и удрям право в муцуната. Чувствувам как водата се раздвижва от силните удари на опашката, тежкото тяло профучава като светкавица и акулата се озовава на четири метра от мен, невредима, безизразна, бавно описваща своя упорит кръг около нас.

Двете сини акули продължават да се издигат и се включват в танца. Крайно време е да се връщаме. Качваме се на повърхността и показваме глави над водата. Ужас! „Ели-Моние“ е на триста метра от нас. Загубил ни е следата. Размахваме френетично ръце, но корабът не отговаря. Продължаваме да се държим на повърхността; най-добрият начин да бъдеш разкъсан. Спуснатите във водата крака могат да изчезнат като наденица от върлина. 1 1 Състезателна игра — на върха на гладка върлина се поставят различил предмети или лакомства — получава ги този, който успее да ги стигне. Б.пр. Поглеждам надолу: трите, акули стремително се носят към нас. Потапяме се и се приготвяме за отбрана; те отново предприемат старата маневра в обход. Тъй като сме на два-три метра дълбочина, те се колебаят да ни доближат. Опитваме се да се върнем към кораба. За нещастие без ориентир или компас на ръката не е възможно да изминем и десет метра в права линия.

Мислим преди всичко за краката си и импровизираме защитна позиция — обръщаме се така, че всеки да може да наблюдава краката на другия. Редуваме се — когато единият се стрелва към повърхността и маха с ръце в продължение на няколко секунди, другият го пази, заемайки възможно най-агресивно положение. Докато Дюма маха отчаяно за помощ, една от сините акули се приближава съвсем близко до краката му. Изкрещявам. Дюма се обръща и се спуска енергично с лице срещу животното, което се отдалечава и се връща към своята въртележка. Когато се подаваме на повърхността, за да погледнем, ние сме замаяни от този шеметен въртеж под водата, а трябва да продължим, трябва да въртим глави като щури, да се помъчим да открием „Ели-Моние“.

Останали сме почти без сили; става ни студено, мисля, че вече повече от половин час сме във водата. Скоро запасите ни от въздух те се изчерпят. След тази отсрочка ние ще изплюем захапките си, ще махнем скафандрите, ще излезем на повърхността и с чести гмуркания ще продължим да се браним, както можем. Ще сме капнали от умора, а нашите ужасни противници ще си останат неуморими, неуязвими. Ала поведението на акулите се променя. Те се раздвижват, правят една последна обиколка и изчезват. Не ни се вярва. Споглеждаме се. Някаква сянка минава над нас: това е лодката на „Ели-Моние“. Тя, тя е пропъдила акулите.

Тръшнахме се в лодката. Екипажът е почти толкова развълнуван, колкото и ние. Корабът бе изгубил следата на нашите мехурчета и се бе отклонил. Трудно ни е да повярваме, че сме прекарали само двайсет минути във водата.