Марио Кроненберг - Те са между нас

Всичко започна съвсем безобидно. Беше чудесен слънчев следобед в Л.А. Майкъл — 35-годишен компютърен специалист, непиещ, непушещ, влюбен в техниката и общо взето малко срамежлив в отношенията си с хората, и по-специално с жените, се разхождаше в парка. Беше в добро настроение — нещо необичайно за него напоследък, тъй като преди няколко месеца се беше разделил с приятелката си и оттогава беше доста тъжен. Вниманието му привлече младо момиче с дълга тъмнокестенява коса, което седеше на една пейка и работеше с портативния си компютър. Тя беше толкова хубава, че той направи нещо, на което при нормални обстоятества едва ли би се осмелил — спря се пред нея и учтиво попита:

— Ще ви преча ли, ако седна до вас?

Тя повдигна глава към него. Въпросително и с известно учудване към него гледаха най-хубавите синьо-зелени очи които някога беше виждал. Тя махна с ръка към пейката и продължи да чете. Той седна и естествено погледна към екрана на компютъра. Тя четеше някаква медицинска статия и то удивително бързо — не повече от 10 секунди на страница. След няколко минути (през които той мълчаливо и се любуваше с периферното си зрение) компютърът очевидно блокира. Това му даде чудесен повод да прояви способностите си.

— Имате ли нужда от помощ? Аз съм компютърен специалист.

Синьо-зелените очи отново го изгледаха учудено и след това се появи очарователна усмивка:

— Нямам нищо против. Само, моля ви, не променяйте нищо — компютъра е на баща ми.

Имаше странен, но чаровен акцент. Майкъл престартира компютъра. Направи му впечатление, че Windows се зарежда доста по-бавно, отколкото би трябвало за машина от този клас.

— Възможно е да имате вирус. Във всеки случай нещо не е в ред — компютъра работи прекалено бавно.

За трети път го изгледаха учудено:

— Доколкото знам, вирусите нападат само органична материя?

— Това е компютърен вирус — програма, която прави бели. Ако нямате нищо против, мога веднага да проверя дали има вирус — аз живея на пет минути оттук.

— Да, защо не.

Вирус нямаше — но имаше една доста странна програма, които автоматично се зареждаше при старта. Майкъл я копира, за да я разгледа по-късно на спокойствие. Изпиха по един плодов коктейл, поговориха си за зодии и за други дреболии. За голяма изненада на Майкъл — страстен меломан, тя се оказа доста ерудирана в областта на рока. Красавицата бе на 19 и се казваше Моника. Баща и бе канадец, професор по астрономия, а майка и французойка. Бе израстнала в Париж, Рим, Лондон. В момента следваше астрономия — като баща си. Неусетно мина около час и тя реши, че е време да си тръгва. Той естествено изяви желание да я изпрати, но тя каза:

— Благодаря, няма нужда — колата ми е на 5 минути път.

Даде му телефона си, благодари и си тръгна. Майкъл моментално седна пред компютъра и започна да изследва програмата, която беше копирал. След 3 часа разбра, че просто няма шанс. Толкова сложна програма още не бе виждал. Най-лошото бе, че според неговия компютър тази програма нямаше никакъв смисъл. Обади се на Боб — най-добрия програмист, когото познаваше. Той работеше в един сериозен изчислителен център, и имаше на разположение суперкомпютри. Изпрати му програмата по електронната поща и му разказа откъде я е копирал.

На другия ден първата му мисъл бе за Моника. Трябваше да я види. Обади и се и бе приятно изненадан — тя го покани да играят тенис. Той предполагаше, че ще я вземе от тях и ще отидат някъде. Но се оказа, че тя има собствен тенис-корт. Къщата им бе на юг от Санта-Моника, и около нея нямаше други. Сградата бе ултрамодерна, с голям плувен басейн и тенис-корт. Щом влязоха в двора, Майкъл машинално отбеляза, че мобилния му телефон няма сигнал. Явно нещо го екранираше. „Още по-добре“ — каза си — „тъкмо никой няма да ме притеснява“ и го изключи. Той бе доста добър тенисист, но срещу Моника нямаше шанс — първия сет го би на нула, а втория му даде една игра, но явно по милост.

— Ти май играеш по турнири — каза той.

— Бих играла с удоволствие, но… баща ми е против… — лицето й помръкна.

За голяма изненада на Майкъл след тениса Моника се съблече чисто гола и скочи в басейна. Майкъл бе тренирал плуване и веднага забеляза, че Моника плува страхотно — тя пореше водата като торпила. Но това го отбеляза подсъзнателно — той бе просто ослепен от красотата на нейното тяло — то беше просто съвършенно. Тя преплува 4 дължини, спря пред него и въобще без да се задъха, му каза: