Джейн Кренц - Горещи следи

— Не се тревожи за това — каза Лутър. — Ако тя не е нашата певица, няма да е фатално. Просто сме изгледали една опера.

— А ако тя е жената, която видях в Мауи?

— Тогава ще съобщим на Фалън. Оттам той ще поеме нещата. Ние с теб ще се приберем в Хонолулу утре и ще вечеряме с Петра и Уейн.

И после какво — запита се тя. Тя не живееше в Уайкики. Тя живееше в Еклипс Бей, Орегон. Сама. Не мисли за това. Живей за момента.

— Не виждам смисъл в това — каза Лутър.

Тя се стресна и се обърна към него.

— Какво? Мислех, че току-що се разбрахме… — Тя млъкна, защото видя, че чете краткото описание на сюжета. — А, сюжетът. Никой не е твърдял, че във „Вълшебната флейта“ има смисъл. Но това е Моцарт, така че почитателите на операта да не се суетят за разни подробности.

— Ще го имам предвид.

— Експертите в Обществото са сигурни, че Моцарт е имал паранормални способности — добави тя.

— Така ли?

— Как иначе можеш да обясниш свръхестествения му музикален талант?

— Той бил ли е член на Обществото?

Грейс се усмихна.

— Мисля, че е предпочел масоните.

— Е, добрата новина е, че Сирената се появява в първо действие. — Лутър затвори програмата. — Няма да чакаме дълго, докато получим отговора си.

Светлините изгаснаха и препълнената зала стихна. Увертюрата започна, обливайки публиката с великолепна искряща енергия. Музиката беше сила. Тя можеше да улови и гениалната енергия на един композитор, да я съхрани и да я представя отново и отново на поколение след поколение.

Завесата се вдигна и разкри картина от древния Египет. Историята се разгърна на сцената, която бе създадена по нови технологии. Грейс знаеше, че публиката винаги очаква изключителна пищност не само от певците, но и от сценографията, костюмите. Операта в Акейша Бей беше осигурила всичко това.

Идеалната обстановка за едно убийствено колоратурно сопрано. Когато Кралицата на нощта се появи на сцената, Грейс едва се сдържа да не се скрие зад седалката пред себе си.

Костюмът на кралицата беше сложна композиция от много слоеве коприна и кадифе в искрящи нюанси на сапфиреносиньо. Роклята беше поръбена със златни кантове и обшита с блестящи камъчета. Сложната черна перука преосмисляше термина „голяма коса“. Блестящата корона беше вградена в кулата от къдрици, като създаваше ефект на коледно дърво.

Доминиращо у Кралицата на нощта беше злото, което светеше, искреше, блестеше по неестествен начин.

Цялата тази енергия, включително невероятната власт на ослепителния й глас, гореше също толкова силно, колкото ужасяващата й аура.

Публиката седеше като вкаменена, когато пищните тонове изпълниха залата. Сирената не просто изтръгна невъзможно високото „фа“ от четвърта октава, тя го изпя с мощния си глас.

Грейс не смееше да помръдне. Тя за малко не спря да диша, очакваше да чуе звука от разбит кристал. В музикалните фойерверки имаше психична сила — не достатъчно, за да убие, но достатъчно, за да хипнотизира публиката. Кожата й гореше. Всичките й сетива пищяха, че се намира в близост до хищник, луд хищник.

Тя знаеше, че двамата с Лутър са скрити в сенките, знаеше, че силните светлини на сцената правеха публиката невидима за певците, знаеше, че Сирената няма причина да подозира за нейното присъствие в залата тази вечер. Но логичната й мисъл не можеше да успокои инстинкта й за оцеляване. Смъртта и лудостта се разхождаха на сцената.

Не опита дори да прошепне на Лутър. Беше сигурна, че хората наоколо ще се подразнят ужасно, ако някой дори се прокашляше, камо ли да кажеше нещо на спътника си.

Дясната ръка на Лутър стисна нейната лява. Грейс усети, че трепери. Той я стисна още по-силно, за да й покаже, че е разбрал посланието й съвсем ясно. Тя знаеше, че той усещаше мощната аура на Сирената, дори и да не виждаше всички детайли като нея. Сигурно и той забелязваше лудостта й.

Той се размърда леко и дръпна ръката й — това бе знак, че трябва да си тръгват. Тя дръпна неговата, за да му покаже, че не могат да излязат, докато Кралицата на нощта все още е на сцената. Рискуваха да бъдат забелязани.

Когато сцената се смени, те станаха от местата си и си проправиха път до пътеката. Грейс се престори, че не забелязва неодобрителните погледи. Тя въздъхна от облекчение, когато излязоха във фоайето.

— Жестока тълпа — отбеляза Лутър.

— Операта си има много условности. Излизането по средата на представлението определено е нещо, на което не се гледа с добро око.