Луис Карол: Алиса в страната на чудесата

Тя скръсти ръце на полата си, сякаш разказваше урок, и почна да повтаря стихотворението, но гласът й звучеше хрипливо и странно. Думите като че ли не бяха същите, не бяха както друг път:

— Уверена съм, че това не са точните думи — каза горката Алиса и очите й се напълниха със сълзи. — Бездруго аз съм Мейбъл. Сега ще трябва да живея в малката й нечиста къща, да нямам никакви играчки и — о, винаги да имам толкова много уроци! Не, решено е! Ако аз съм сега Мейбъл, ще остана тука. Напразно ще провират глава, напразно ще викат:

— Върни се горе, мила!

Аз само ще погледна нагоре и ще кажа:

— Коя съм тогава? Кажете ми най-напред това и ако ми харесва да бъда тоя човек, ще се върна. Ако ли не, ще остана тук долу, докато стана някой друг.

— Е-е-е-х — извика Алиса и нови сълзи замъглиха изведнъж погледа й, — как искам някой да промъкне глава тука! Уморих се вече да бъда тъй сама!

Като каза това, тя погледна ръцете си и се учуди: видя, че неусетно е надянала едната от малките бели ярешки ръкавици на Заека. „Как може да съм направила това? — помисли тя. — Навярно пак ставам малка.“

Тя стана и отиде до масата, за да се премери; откри, че сега е около две стъпки висока и че продължава бърже да намалява. Скоро разбра, че това се дължи на ветрилото, което държеше, и веднага го захвърли — тъкмо навреме, преди да изчезне.

— За малко, избавих се! — каза Алиса, доста изплашена от внезапната промяна, но много радостна, че изобщо още съществува. — А сега към градината!

Тя се понесе с всичка сила към малката врата.

Но уви: малката врата беше пак затворена, а малкият златен ключ, както по-рано, беше на стъклената маса.

„Сега е още по-лошо — мислеше горкото дете. — Никога по-рано не съм била толкова малка, никога! Това просто е ужасно!“

Като каза тия думи, кракът й се подхлъзна и в миг, пляс! — тя затъна до брадичка в солената вода. Първата й мисъл бе, че е паднала някак в морето. Но скоро разбра, че се намира във вадата сълзи, които бе изплакала, когато беше три метра висока.

— Да не бях плакала толкова! — каза Алиса, като плуваше наоколо и гледаше как да излезе от водата. — Ще бъда наказана сега, мисля, с това, че ще се удавя в своите сълзи! Няма съмнение, ще бъде доста странно. Но днес всичко е странно!

Тъкмо тогава се чу да пляска нещо във водата, недалече от Алиса, и тя заплува нататък, за да види какво е. Помисли първо, че е морски кон или хипопотам. Но после си спомни колко малка бе сега и не след дълго откри, че беше мишка — като нея и тя се бе подхлъзнала.

„Има ли смисъл — помисли Алиса — да заговоря сега на тая мишка? Всичко е тъй необикновено тук долу, че не е чудно и тя да говори. Както и да е, защо да не опитам?“

Почна:

— О, Мишко, знаеш ли как може да се излезе от тая вада? Уморих се да плувам напосоки. О, Мишко!

Алиса мислеше, че тъй трябва да се говори на мишка. Никога по-рано не бе разговаряла с мишка, но помнеше добре, че бе виждала в Латинската граматика на по-големия си брат:

Една Мишка На една Мишка На една Мишка Една Мишка О, Мишко!

Мишката я гледаше изпитателно (на Алиса се стори, че й намига с очичките си), ала не казваше нищо.

„Може би не разбира нашия език — си помисли Алиса. — Трябва да е някоя френска мишка, преселила се у нас, когато Уилям Завоевателя завладял страната ни.“ (Макар да бе силна по история, Алиса нямаше много ясна представа за времето, през което известни исторически събития са се развивали.)

И тя каза:

— Оu est ma chatte? (Де е моята котка?)

Първото изречение в нейната френска читанка.

Мишката скочи нагоре извън водата, цяла разтреперана от ужас.

— О, извинявай! — извика бърже Алиса, уплашена да не би да е наскърбила чувствата на клетото животно. — Съвсем забравих, че не обичаш котки.

— Не обичам котки! — извика Мишката с дрезгав, развълнуван глас. — Щеше ли ти да обичаш котки, да беше на мое място?

— Имаш право, може би, не — каза Алиса с успокояващ глас. — Недей се сърди… И все пак много бих да ти покажа нашата котка Дайна. Вярвам, че ще почнеш да харесваш котките, само ако я видиш.

„Тя е тъй мила и тиха — продължи Алиса да говори току-речи на себе си, като плуваше лениво наоколо из вадата. — Седи и преде край огъня тъй приятно, ближе лапите си, мие муцунката си — като я прегърнеш и приспиш, толкоз е мека! А каква е славна мишеловка!“