Луис Карол - Алиса в огледалния свят

— Сега се диша по-свободно — каза Конника, като оправи с две ръце разчорлените си коси и обърна миловидното си лице и големите си кротки очи към Алиса. Тя си помисли, че никога през живота си не е виждала такъв странен воин.

Той беше облечен в тенекиена ризница, не по мярка, а през рамо беше окачил една дървена кутия с необикновена форма, чийто капак висеше. Алиса я огледа любопитно.

— Виждам, възхищаваш се от кутийката ми — каза дружелюбно Конника. — Тя е мое собствено изобретение, да си прибирам в нея дрехи и сандвичи. Виждаш ли, аз я нося обърната наопаки, за да не влиза в нея дъжд.

— Но нещата могат да изпадат — забеляза мило Алиса. — Не виждате ли, че капакът се е отворил?

— Не, не бях видял — каза Конника и сянка от досада премина по лицето му. — Значи всички неща са изпадали. И няма смисъл да нося кутията празна.

Като каза това, той я развърза и тъкмо щеше да я захвърли в храстите, когато внезапна мисъл сякаш проблесна в главата му и той закачи кутията грижливо на едно дърво.

— Можеш ли да се сетиш защо я закачих тука? — попита той.

Алиса поклати глава.

— Надявам се, че може да се завъдят в нея пчели. Тогава ще си събирам мед.

— Но вие имате нещо като кошер, закачен на седлото — каза Алиса.

— Да, това е много хубав кошер — отвърна Конника недоволно. — От най-добрия вид. Само че нито една пчела не се е приближила до него. Другото нещо пък, което е закачено, е капан. Предполагам, че мишките пъдят пчелите или пчелите пъдят мишките, не знам кое от двете.

— Тъкмо се чудех защо ви е този капан. Не е много за вярване, че на гърба на коня ще се завъди някоя мишка.

— Не е много за вярване може би — каза Конника. — Но ако би се завъдила, не искам да ми тича наоколо.

— Виждаш ли — продължи той след кратко мълчание. — Човек трябва да предвижда всичко. Затова конят ми има толкова шипове на глезените си.

— За какво са пък те? — запита любопитно Алиса.

— За да го пазят от ухапване на акули — отговори Конника. — Това е мое собствено изобретение. А сега помогни ми. Аз ще дойде с тебе до края на гората… За какво ли е тази чиния?

— Да се слага в нея сладкиш — каза Алиса.

— Ще направим добре да я вземем с нас — рече Конника. — Тя ще ни потрябва, ако намерим по пътя някой сладкиш. Помогни ми да я сложа в тази торба.

Това трая доста дълго, въпреки че Алиса държеше торбата широко отворена, защото Белия Конник се показа много несръчен, като слагаше в нея чинията. Първите два-три пъти той сам падна в торбата.

— Много е тясна, знаеш — каза той, когато най-после напъха чинията. — Пък и в нея има много свещници.

Конника закачи торбата на седлото, което беше отрупано с китки моркови, маши, лопати, ръжени и много други неща.

— Надявам се, че косите ти са здраво закрепени за главата — продължи той, когато се приготвиха да тръгнат.

— Като на всички хора — отвърна усмихнато Алиса.

— Съвсем недостатъчно! — каза загрижено Конника. Знаеш, вятърът по тия места е много силен. Силен е като супа.

— Изнамерил ли сте начин да запазвате косите от отвяване? — запита Алиса.

— Още не съм — каза Конника. — Но имам начин да ги предпазвам от падане.

— Много искам да го чуя.

— Първо вземаш една пръчка — каза Конника. — После я слагаш изправена на главата си и завързваш косите си около нея, като дръвче. Причината, поради която косите падат, е, че висят надолу: нещата никога не падат нагоре, знаеш. Разбра, нали? Това е мое собствено изобретение. Можеш да го изпробваш, ако искаш.

„Надали е много удобно“ — помисли Алиса. Няколко минути тя вървеше мълчаливо, учудена от изобретението. От време на време се спираше, за да помага на нещастния Конник, който решително не беше добър ездач.

Когато конят спираше (а това се случваше много често), той падаше напред. А щом конят тръгнеше (той тръгваше доста внезапно), Конника падаше назад. Иначе той яздеше доста добре, само че имаше навик от време на време да пада настрани. И тъй като падаше обикновено към страната, където вървеше Алиса, тя скоро разбра, че най-умното е да не върви твърде близо до коня.

— Струва ми се, че нямате голяма практика в язденето — се осмели да забележи тя, като му помагаше да се вдигне от петото падане.

— Какво те накара да кажеш това? — запита той, като се вкопчи с едната ръка в задната част на седлото и се хвана за косата на Алиса с другата, за да не падне на обратната страна.

— Защото хората, които имат повече практика в язденето, не падат толкова често — каза тя.