Константин Карапетров: Светлите блянове на гения

Каква непреклонна вяра в правилността на собствените творческо-естетически възгледи, какви душевни и телесни сили са били скрити в това дребно, крехко, болно тяло, в този вечно превиван и вечно възправящ се дух, за да продължава композиторът да устоява своята музика срещу всесилните, от които е зависела съдбата му! Преследван от всекидневно задушаващите го материални несгоди, от заплашващите го със затвор кредитори, от диктатурата на знатните си „покровители“, от непрестанната поредица тежки болести, сполетяващи и него, и семейството му, той е принуден да дирижира, да концертира на няколко инструмента, да преподава частни уроци (често на безнадеждно бездарни деца на аристократи) и едва привечер, вече смъртно уморен, да сяда над нотния лист и да твори с трескава бързина и спонтанност. Нерядко творецът носи партитурата си за преписване, без да има време да й хвърли дори единствен поглед за проверка, и само няколко часа по-късно завладяващите звуци вече се леят от още неизсъхналото мастило по щимовете, смайват истинските ценители със своето изящество, с безупречните си класически форми, с релефността и изразителността на тематичните си зърна.

По природа Моцарт не е борец, нито пламенен оратор. И все пак той е буден син на своето време и бива въвлечен в неговите събития. Непрестанната поредица от уязвяващи дружелюбната му натура стълкновения с властниците, интригите, с които е обкръжаван, ясната представа за пълната зависимост на художника от всесилните профани дават отражението си върху творческия му мир.

Във втората половина на осемнадесети век Австрия, непознала дотогава селските войни и Реформацията, бързо тръгва по пътя на капитализма и догонва останалите европейски държави. Това е период на решителен подем на научната и художествената мисъл. В немското и австрийското изкуство избуява с невероятна творческа активност една революционна пламенност, насочена срещу феодалната изостаналост и еснафската душевност. От Франция прелитат новите дръзки философски и политически идеи, насаждащи дух на непокорство, воюващи за хуманност, свобода, справедливост. Цял свят следи борбата на Америка за независимост. Сам страдащ от духовен и материален гнет, Моцарт не може да не се присъедини към борбата срещу потисниците. С каква дързост той пожелава да напише опера върху „Сватбата на Фигаро“ от Бомарше, когато представянето на тази комедия с дръзки социални мотиви е забранено от самия австрийски император! Сюжетът привлича композитора с идеята за превъзходството на човека от третото съсловие над аристокрацията, с изравняването на назряващите социални конфликти, които скоро ще доведат до революцията от 1789 година. В духа на същите възгледи Моцарт пише следните редове до баща си на 19 май 1781 година: „Аз съм готов да пожертвувам своето щастие, своето здраве, своя живот, но честта за мене, а също и за теб — трябва да стои по-високо от всичко… Аз не съм граф, но у мене има чест повече, отколкото у който и да е граф.“

И така, образът на „слънчевия Моцарт“, представян от буржоазното музикознание, е само един фалшив мит. Обширната кореспонденция на композитора и спомените на съвременниците му извайват пред нас един мъж колкото невзрачен със своята физика и крехко здраве, толкова мъжествено издръжлив в непрестанно натрапваните му неравни стълкновения, в непосилния творчески труд: колкото наивно чист, доверчив и човечен в отношенията си с хората, толкова задълбочен и последователен в своята етичност и естетически идеали. Той продължава до последните си дни да се бори срещу схващането на своите господари, че музиката е „забава“, „звуково лакомство“, воюва за достойнствата на изкуството, за неговата високоблагородна обществена мисия. За разлика от редица свои бележити съвременници той не позволява социалните компромиси да го обезличат като човек и творец. В решителните мигове, с риск да изгуби завинаги скромното си положение и да бъде обречен на забрава, Моцарт неотстъпно брани творческите си позиции. Когато след премиерата на неговата опера „Отвличане от сарая“ Йосиф II, един от сравнително най-просветените и културни монарси, произнася безапелационна присъда за творбата му: „Твърде оригинална, твърде хубава и твърде изразителна за нашите уши. И с твърде голямо изобилие от ноти“, композиторът смело отговаря: „Точно толкова, колкото е необходими, Ваше величество!“

В началните творчески години на композитора музиката му е предимно слънчева, хармонична, поетична, жизнена, енергична, оптимистична. Но с всяка изминала година в нейната безоблачност се вплитат все по-осезателно нотките на страданието, на стремителните романтични пориви към един по-съвършен мир, на тревожното очакване на неизвестното, заплашително бъдеще, Моцарт не заразява музиката си е дисхармонията на външния свят. Тя остава чиста, възвишена, благородна, чужда на иронията и сарказма, на дълбоките трагични сблъсъци. В нея не прозвучават бурните революционни пориви и призивните закани, не се разкриват главоломните бездни, които скоро ще се откроят в творчеството на Бетховен. Ако този не по-малко гениален наследник на Моцарт тръгва по пътя на Лесинг и става трибун на гражданските свободи, борец срещу самодържавието и тиранията, певец на героичния човешки дух, Моцарт по-скоро следва линията на Гьоте, в която социалните мотиви се преплитат е лични преживявания, където дълбоката неудовлетвореност от несъвършения живот създава един друг мир, пропит с хуманност, с щастие, със спокойствие, с копнежи и красота. Драматичното, философското, борческото в творчеството на Моцарт винаги се изграждат в архитектурния план на една класическа хармоничност, родена от непоколебимата вяра на твореца в светлото бъдеще на така обичаното от него човечество.