Ангел Каралийчев: Орли

Да може и той като орела! Забравил беше Жельо, че тя е батьова му невяста и че батьо му трепереше прашинка да не падне отгоре й, забравил беше, че носи на големия си пръст жълт бакърен пръстен — дар от батя му.

Вятърът пееше над ливадите. Косата пееше. Сините цветове падаха разбъркани, издъхваха. Големият чер бивол, издигнал глава зад купите, гледаше към далечната Черкювска гора. И пред очите на косача се въртяха сините цветчета, едрите рамене на Каля и гърбът на черния бивол. Косата съскаше, тревата падаше изнемощяла.

Не може ли довечера? Нощ когато падне над селото и щурците запеят? Не може ли Жельо да я измъкне през отвореното прозорче, изпод ръката на батя си, както спи. Да я преметне на белия кон и да го съшиба:

— Хой!

Ще лавнат кучетата, ще пръпнат уплашените кокошки по сливите и докато вдигнат олелия, той ще потъне в дълбоката Черкювска гора, дето тропотът на конските копита ще угасне в меката трева. Цяла нощ ще летят на месечина и на сутринта, когато небето се зачерви, той ще спре на една полянка и ще снеме зашеметената си буля на росната морава. Там, на полянката, дето някога нейният баща е разпъвал окърпения катун. Конят ще иде да пасе, а той ще се наведе да види как горят в зори зелените й очи и ще я прегърне, както орелът орлицата.

Конят нека пасе росен!

— Жельо! Жельооо!

Занесеният косач се сепна.

— Тичай насам!

— Какво има?

— Зъм! Тичай де! Олеле, мале, какъв голям! Жельо пусна косата и се втурна. Прескочи откосите, грабна вилата, която буля му беше изтървала.

— Де го? — облещи се косачът.

— Ей там. Източи се в лозинака. Голям, голям като вилата. Слезе под синора! Ела подире ми!

Нагазиха до пояс в некосената ливада. Бърже ги лъхна гореща вълна. Упоителен дъх на билки и цветя.

— Полекичка. Тук гледай. По гърба му има черни точки.

Жельо се наведе, разгъна тревата, затършува.

— Няма.

— Ела подире ми по-надоле, там, където сеното е над гърди… Там трябва да се е скрил… Че ела де!

И тя, като се обърна, погледна го, прошумя и се скри сред високото сено.

Жельо я настигна покорно. Цялата му снага беше изтръпнала. Сърцето му биеше като барабан.

— Къде?

— Тука.

И двамата се озърнаха наоколо. Изведнъж Жельо се хвърли и я сграби. Сборичкаха се и паднаха задъхани в сеното. Каля разтвори широко очи, опъна здравите си гърди, протегна ръце да го блъсне. Жельо я обхвана през раменете и тя се отпусна. Чу се затаен шепот.

— Какво правиш, батьо ти оре зад върбичките?

— Нека.

— Луд ли си?

— Луд!

И той потъна в зеления шум на сеното, в зеления пламък на очите, които го гледаха замаяни.

Един зелен щурец затрака тихичко над тях. Големите ливади угаснаха. Двата сини орли ги нямаше на небето. Те бяха паднали в меката жълта ръж.

© 1977 Ангел Каралийчев

Източник: [[http://liternet.bg|ЛитерНет]]

Публикация:

Ангел Каралийчев, „Разкази, очерци, приказки“, С., 1977.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3745]

Последна редакция: 2007-10-30 15:22:33