Бренда Джойс - Огнена стихия

Напрягайки всички сили, тя се изтръгна от прегръдката му и вдигна ръка. Дишаше тежко.

— Копеле! — изкрещя и въпреки че той потресен осъзнаваше какво прави тя, все пак разбра твърде късно. Един юмрук изсвистя към него и го накара да изгрухти и да се превие на две. Исусе, силничка беше!

Брет реагира инстинктивно. Преди следващият удар да улучи лицето му, той сграбчи китката й и я спря. Коремът го болеше. Едно бе да поемеш такова кроше подготвен, със стегнати стомашни мускули, а съвсем друго да те фраснат, когато най-малко очакваш. Боже мили, така го беше ръгнала!

— Как смеете! — заяви тя. — Ако пищовът ми беше в мен, щях да ви гръмна, арогантно копеле такова!

Бяха само на крачка разстояние един от друг. Брет злобно дръпна китката й, така че буквално я залепи за гърдите си, но тя и не гъкна. Сините й очи горяха. Дивият й гняв го накара да отговори по начин, който му се струваше подходящ. За миг двамата се гледаха на сантиметри един от друг. Тя го мразеше, той добре виждаше това и то го изпълни с бясно, неконтролируемо желание да притежава. Свободната му ръка сграбчи брадичката й така здраво, че по кожата й дълго след това останаха червени следи. Придърпа я по-близо и я целуна брутално, дивашки, без пощада. Тя започна да се бори, но въпреки силата си не можеше да се мери с него. Изведнъж разумът се върна в главата му. Господи! Пусна я и я блъсна назад. Тя падна на четири крака върху мокрия пясък. Погледна нагоре към него подобно дива, фучаща котка. Брет се опитваше да победи лудостта, която тя бе събудила в него, дишайки тежко, сякаш бе пробягал на един дъх цяла миля, и кръстоса поглед с нейния. Когато почувства, че си е възвърнал известен контрол върху себе си, се приближи до девойката и й подаде ръка.

— Стани, Сторм — каза той, но задъханият му глас издаваше заливащите го чувства.

Не очакваше реакцията й. С крясък, който прозвуча като индиански боен зов тя сграбчи краката му, дръпна и той се стовари на колене и длани върху пясъка. Тя се хвърли отгоре му с вик. Той хвана китките й, претъркулвайки се по гръб, за да се защити от атаките. Задържа я здраво до себе си, осъзнавайки с ирония, че по една или друга причина това не беше сигурна позиция за него, поне сега.

— Ще ви убия — изхриптя тя и се забори бясно.

— Боже, невероятна си — каза той с пресекващ дъх. — Извинявам се. Искрено се извинявам.

— Мразя ви — изкрещя тя. — Пуснете! Пуснете! Веднага!

— Не правете нищо повече — предупреди я той.

Тя не отговори. Той се надигна внимателно. Отново й подаде ръка, но тя не й обърна внимание и стана леко на крака с едно движение, с грацията на танцьорка. Преструвайки се, че го няма, скочи на коня си и след миг вече летеше по плажа. Той бързо възседна животното си и я последва, настигна я в галоп и забави до нейната скорост. Какво можеше да каже сега? Беше я вбесил и прошка не се очакваше. Дори не знаеше как беше станало всичко. Ако не го беше фраснала — фраснала, за бога — той никога нямаше да я целуне отново, поне не толкова необуздано. През целия път до къщата на Пол той прехвърляше през главата си най — добрите начини да се извини. Докато яздеха по алеята, разбра, че трябва да действа.

— Сторм, това беше само целувка. Съжалявам. Много сте красива и не можах да се сдържа. — Той я гледаше настоятелно и наблягаше на всяка дума. Тя отказваше да го погледне.

— Беше само целувка — опита той отново, когато тя слезе от коня си пред верандата. Тя го загледа.

— Извинението ви не се приема. Никога вече не се доближавайте до мен.

— Сторм!

— Не! Толкова сте суетен и самодоволен! А не сте нищо друго, освен надут, перчещ се паун! — Тя се връцна и се втурна в къщата. Брет се загледа във вратата. Надут, перчещ се паун? Това ли си мислеше тя за него? Другите жени го намираха красив и мъжествен, и силен. Никога някоя жена не го беше наричала суетен и самодоволен… надут, перчещ се паун. Не.

Той обърна жребеца. А тя да върви по дяволите. С нея имаше само неприятности. Въобще не трябваше да се занимава с тази жена. Тя очевидно го ненавиждаше, още от пръв поглед, и въобще и не се опитваше да го крие. Той подмина вътрешния си смут и се вкопчи в гнева си като удавник в сламка. Беше изгубил контрол върху себе си, но вече при никакви обстоятелства нямаше да допусне такова нещо. По дяволите Сторм Браг. Тя си беше само една тексаска грубиянка, а той харесваше жените си нежни и лустросани.

Лошото настроение на Брет продължи и през останалата част от следобеда. Не се подобри и когато се прибра вкъщи, за да се преоблече за вечеря. Докато ровеше из пощата си, той откри писмо от чичо си. Какво, за бога, искаше този човек? За да бъда напълно честен, помисли си Брет, докато отваряше плика с разтуптяно сърце, чичо ми Емануел беше единственият от семейство Монтеро, който се държа с мен не като с курвенско копеле, а като с човешко същество, способно на чувства. Собственият баща на Брет, дон Фелипе, рядко се занимаваше с него, освен в случаите, когато искаше да обсъди някой свой подвиг, след което изпадаше в безразличие или сарказъм. Всъщност, откакто го бяха завели в Хасиенда де лос Сиерос, чичо му Емануел беше единственият, настоял за обучението и настаняването на Брет в къщата, а не в робските колиби — както желаеше втората жена на дона. Доня Тереза го беше мразила, естествено, защото той бе заплаха за всички нейни бъдещи синове.