Бренда Джойс - Скандална любов

Не ставаше въпрос само за удобство. Тя беше страстна ездачка. Съгласна бе с някои от любимите си писателки, които предпочитаха бричовете и голф-панталоните пред женските модни дрехи, които, казваха те, са нездравословно сложни. Като корсетите. Съвременното общество бе изобретило правилата за благоприличие с явната цел да държи жените изкъсо. Модата беше измислена със съвсем същата цел.

В края на краищата, от една стегната в корсет, припадничава жена не може да се очаква нищо друго, освен да се усмихва и да диша. Една припадничава жена не би могла да тича, язди, стреля или мисли. Една припадничава жена е кротка.

Никол беше достатъчно мъдра да знае, че трябва да пази своята мъдрост за себе си.

Щом привърши с обличането, тя се спря за миг пред огледалото, усещайки, че стомахът й се е свил от нервно напрежение. На лицето й се изписа намръщена гримаса. Не че не харесваше скромния си син жакет и пола — въобще не я бе грижа за дрехите, стига само да не й пречеха да се движи свободно. Друга бяха нещата от външността й, които не й се нравеха.

Никол въздъхна.

— Е, а ти какво очакваше? — попита напълно сериозно своето отражение тя. — Да си по-ниска? Или руса? Не бъди такава глупачка. Ако хората те оценяват по външния вид, значи не струват и пет пари!

Вратата се отвори.

— Викате ли ме, мадам?

Никол се изчерви. Ако слугите я хванеха да си говори сама, щеше да умре от срам!

— Ъ-ъ, да, Ани. Би ли отнесла панталоните ми на Сю Ан? Лявото коляно се нуждае от закърпване.

Тя се усмихна широко и изчака Ани да вземе бричовете и да излезе. После се погледна намръщено в огледалото. Въпреки всичко бе нелепо висока и прекалено тъмна. Наследила бе изцяло чертите на смуглия си баща и нищичко от своята дребничка, русокоса майка. Не беше мрачна по природа, но не можеше ли косата й да е поне кафява, вместо гарвановочерна?

Трябваше да помоля Ани да ми помогне с прическата, вместо да я залъгвам с разни измишльотини за панталоните, помисли си тя, докато се опитваше да прокара гребена през косите си. Гъстите, вълнисти черни кичури се спускаха чак до кръста й и бе невъзможно да се приведат в ред без втори чифт ръце. За това обаче вече бе твърде късно, ето защо Никол бързо стегна косата си с една панделка. Лейди Адърли и лейди Уъртингтън я чакаха. Стомахът й отново се сви. Забавеше ли се още минута, щеше да прояви непростима грубост. Тя изскочи припряно от стаята си и се втурна по стълбите, забравила, че е с пола. Припомни си го чак когато се препъна и се принуди да запристъпва по-бавно, по-женствено.

Долу в коридора се спря за миг, за да си поеме дъх и да успокои нервите си. Каза си, че се държи глупаво — просто приемаше гости, нещо, което другите млади дами вършат всеки божи ден. Докато бързаше по дългия, покрит с мрамор коридор, си мислеше колко хубаво би било майка й, графиня Драгмор, да си беше у дома, за да й помогне с мъдрите си съвети. Но Джейн бе в Лондон с малката сестра на Никол, Реджина, която категорично беше отказала да стои в тихата провинция насред разгара на сезона. Никол мечтаеше родителите й да позволят на Реджина да се омъжи и да забравят, че тя, по-голямата сестра, е неомъжена и най-вероятно ще си остане такава завинаги.

На прага на просторния светложълт салон тя се спря. Двете млади дами, седнали на пъстро тапицираното канапе, мигновено замръзнаха на местата си, разговорът им секна. Едната беше руса и съвършена, другата — изумително хубава брюнетка. И двете се вторачиха в Никол с ококорени сини очи. За един глупав миг Никол се почувства като някаква екзотична твар, наблюдавана под лупа; сетне това чувство се изпари.

Тя се усмихна и прекрачи прага.

— Здравейте. Много мило от ваша страна, че се отбихте.

Двете момичета се изправиха. Докато разменяха поздрави, погледите им изучаваха с неприкрито любопитство високата фигура на Никол. В сравнение с тях Никол се чувстваше огромна, защото стърчеше с повече от една глава над крехките им фигурки от по метър и половина.

— Лейди Шелтън — каза русата, — аз съм лейди Маргарет Адърли, а това е моята приятелка лейди Стейси Уъртингтън.

Щом приключиха с формалностите, Никол ги покани да седнат край масичката, на която вече бяха сервирани чай и сладкиши. Тя седна срещу тях на едно тапицирано с брокат кресло. Стейси Уъртингтън не сваляше втренчения си поглед от нея.

— Нали знаете за херцога? — попита възбудено Маргарет.

Можеше да става дума за един-единствен човек.

— Херцог Клейбъроу? — каза Никол, питайки се какво общо може да има той с нея и с тези млади дами.