Бренда Джойс: Скандална любов

Този път ударът я събори на пода. Момчето не можеше да се сдържа повече. То с всичка сила заудря с юмруци херцога по бедрата, заслепено от ярост. Мразеше баща си, мразеше го до болка.

Франсис сграбчи сина си за яката, вдигна го като непослушно коте и го захвърли настрана. Момчето тупна по гръб, главата му се удари в пода, пред очите му заиграха звездички.

— Жалко хлапе! Мислиш се за мъж, а? Е, утре ще получиш едно мъжко наказание, задето си пъхаш носа където не трябва! — Баща му се надвеси заплашително над него. — Ти си нищожество — също като майка си!

Момчето премигна, за да проясни зрението си. Баща му вече си беше отишъл. Ала не и думите му, не и жестоките, пълни с омраза думи, които продължаваха да звучат в главата на момчето. Детското му телце трепереше от болка, сякаш някой бе забил юмрук в гърдите му, в сърцето му. Но болката не беше причинена от удара, нанесен от баща му. То затвори очи и с усилие, от което по челото му изби пот, успя да потисне всичко — и болката, и сълзите, и омразата, всичко. Докато накрая не остана абсолютно нищо.

А когато отвори очи, видя майка си, все още простряна на пода, и пропълзя до нея. Тя се надигна. По бузите и се стичаха сълзи.

— Мамо? Добре ли си? — Това не бе глас на дете, беше глас на възрастен.

— О, миличък! — извика Изабел и го притисна в прегръдките си. — Баща ти не искаше, наистина не искаше!

Момчето търпеливо я остави да го прегърне, после се отдръпна от ридаещата си майка. Кимна безизразно, макар да знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че и думите, и действията на баща му съвсем не бяха неволни. Както знаеше, че баща му мрази и майка му, и него. Но това нямаше значение.

Вече не. Защото тази вечер се бе случило и нещо добро. Болката най-накрая беше изчезнала. Момчето се бе научило как да я превъзмогва, как да я пропъжда. Беше се научило да приема празнотата. А тя беше огромна.

Драгмор, 1898 г.

— Имате посетители, милейди.

— При мен никога не идват посетители — възрази Никол.

Олдрик я погледна. Набръчканото му лице не издаваше нищо, но в кафявите му очи трепкаха искрици.

— Лейди Маргарет Адърли и лейди Стейси Уъртингтън, милейди.

Никол беше изненадана. Преувеличено бе, разбира се, да се твърди, че при нея никога не идват посетители, защото най-добрата й приятелка, виконтеса Сърл, както и местните благородници, наред със собственото и семейство, всъщност я посещаваха доста често. Но те не се брояха. Край нея го нямаше онова ято от гости и приятели, характерно за останалите млади дами от нейната класа. Не и през последните няколко години. Не и след скандала. Какво ли можеха да искат тези дами, които никога не бе виждала?

— Кажи им, че слизам веднага. И им предложи чай, Олдрик — каза тя на иконома. В гърдите й се надигаше вълнение.

Олдрик кимна, но преди да излезе вдигна рунтавата си бяла вежда.

— Дали да не им спомена, че ще се забавите няколко минути, милейди?

Никол разбра намека, засмя се и печално сведе поглед към мъжките панталони и калните ботуши за езда, с които бе обута. Макар че новият век чукаше на вратата, жените не можеха да носят мъжки дрехи, дори да имаха напълно основателни причини. Някои неща явно никога нямаше да се променят.

— Много мило, че ми напомни, Олдрик. Не бива да пропъждам височайшите си посетителки преди още да съм разбрала защо въобще са дошли.

Тя изчака иконома да излезе, като не преставаше да се смее. Представяше си шока, който биха изпитали двете добродетелни дами долу, ако я видеха облечена като мъж. Това просто не се правеше.

Никол въздъхна. Пред себе си поне трябваше да признае, че безгрижното й поведение и недотам приличното й чувство за хумор не й помагат особено в нейното положение. Не че съм в кой знае какво положение, напомни си тя. В края на краищата, сама бе решила да стои в провинцията. Докато ровеше небрежно из гардероба си в търсене на подходящо бельо, тя си призна, че всъщност й е приятно да я посещават друга млади жени. Крайно време беше. Не че не беше щастлива в Драгмор, напротив. Животът й се състоеше от Драгмор, коне и книги. Само това. Хм, наистина беше крайно време.

Бързо облече комбинезон, чорапи и фуста. Мразеше корсетите и никога не носеше такива, въпреки че бе двадесет и три годишна, а на ръст приближаваше метър и осемдесет. Беше по-висока от повечето жени, пък и възрастта й напредваше. И въпреки това упорито отказваше да пристяга талията си, сякаш е на осемнайсет, метър и петдесет висока и тежаща петдесетина килограма. Ако хората знаеха това, щяха да я одумват. Хората обичат да одумват — изпитала бе това на собствения си гръб. Но в този случай нямаше как да знаят истината, а и да имаше, Никол бе категорична.