Бренда Джойс: След невинността

— Кой беше? — запита Лиза, искрено заинтересувана.

— Не знам. Тя го наричаше Едуард.

— Тя? Значи, не е бил сам?

Софи си пожела да можеше да върне думите си назад.

— Не — каза тя, без да гледа към Лиза. Как можа това да й се изплъзне от езика?

Но Лиза бе седнала на ръба на стола й и не й даваше да мръдне.

— Сигурно имаш предвид Едуард Деланза — извика тя възторжено.

Думите на Лиза запалиха пламъче на ужас и очакване.

— Кой е Едуард Деланза?

— Запознах се с него снощи преди вечеря… о, колко ми се иска и та да беше там! Само да беше пристигнала вчера, а не днес!

Софи искрено се надяваше, че мъжът, когото беше видяла на плажа днес следобед, да не е сред поканените от майка й гости за уикенда. Дано никога повече не го види. Сигурно не би могла да погледне този мъж в очите.

Вътрешностите на Софи започнаха да се свиват.

— Да не би да е един тъмнокос и красив?

Лиза я погледна.

— Доста повече от красив. Той е съкрушителен! Ослепителен!

— Тя понижи глас и се наведе към Софи. — И е опасен.

Лицето на Софи бе станало пепелявосиво. Не, Лиза със сигурност не говори за този мъж, който тя бе видяла на плажа. Със сигурност той не е от гостите им за уикенда. Не може да е!

— Жените тук полудяха по него — продължаваше да бъбри Лиза.

— Снощи всички го намираха ужасно привлекателен — и гостенките, и прислужничките. Дори майка ти го погледна няколко пъти.

Софи усети нещо ужасно лошо и сви юмруци, уплашена, че и двете говорят за един и същи мъж, че той е тук, в техния дом.

— Репутацията му е по-черна от нощта, Софи. — Сега Лиза шепнеше с поверителен тон. — Казват, че винаги носел малък пистолет, че е контрабандист на диаманти… на крадени бижута… и женкар.

Софи не можа да потисне смаяното си изхълцване, а сърцето й биеше буйно. Тя затвори очи, припомняйки си с всички подробности онова, което бе видяла днес следобед. Дори според нея той да беше въплъщение на небрежната елегантност, колко лесно си го представяше как пренася контрабандно диаманти… или съблазнява невинна девойка. Взе романа, който беше прочела донякъде, и започна силно да си вее с него.

— Сигурна съм, че слуховете са доста преувеличени. И в края на краищата защо Сюзан ще го кани, ако е толкова невъзможен?

Но тя вече вярваше на клюките, о, как им вярваше. Лиза се усмихна.

— Защото със сигурност не е невъзможен, Софи, въпреки всичко, което прави. Казват, че бил ранен в Африка, а това го прави почти герой! Няколко от дамите вече са влюбени в него; в края на краищата може би е богат като Крез. Нямам търпение да те запозная с него, Софи. Тогава и ти ще ококориш очи.

— Ти вече си ги ококорила — каза Софи, изненадана, че може да говори толкова спокойно.

— Да, ококорих ги, но той в никакъв случай не е за мене. Татко никога няма да позволи такъв мъж да ме ухажва… и двете го знаем. — Но тъмните очи на Лиза просветнаха. — Снощи, след като всички се оттеглиха, той остана с една от жените на терасата. Видях ги… държеше се с нея шокиращо. Той я целуваше, Софи!

Софи замръзна.

— Коя? — изграчи тя. — С коя е бил?

— Няма да повярваш… и аз не повярвах. Беше Хилари Стюарт. — Лиза се наведе по-близо. — Чувах, че искала да се омъжи за него!

Софи не можа да реагира. Най-накрая й стана ясно, че мъжът, когото бе шпионирала на плажа, наистина е Едуард Деланза, и че в най-скоро време тя ще трябва да се изправи лице в лице с него. Божичко, как ще го погледне в очите след всичко, което беше видяла?

Едуард Деланза излезе на балкона на стаята си. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и се облегна на парапета от ковано желязо.

Погледна надолу към идеално поддържаните морави. Вляво бяха цветните градини; далече вдясно различаваше края на тенискорта. Право пред себе си виждаше как млечнозелените дюни се спускат надолу от моравите и ленивият стоманеносин океан подхвърля върху плажа игривите си вълни с гребени от бяла пяна. На запад, там, където не можеше да го види, слънцето залязваше от другата страна на къщата, обагряйки небето в тъмнорозово сияние.

Едуард се наслаждаваше на гледката. Тя беше спокойна. През последната година бе живял толкова опасно, че ценеше дори най-тихите — и най-скучните! — моменти от живота. Но те никога не траеха дълго. След няколко дни, няколко седмици, няколко месеца отново щеше да усети онова неутолимо безпокойство — безпокойство, което се коренеше дълбоко в неговото минало, в самата му душа. Понякога мислеше за него като за октопод, чиито пипала не може да отърси от себе си, и натоварен с неговата тежест, продължава да върви напред.