Бренда Джойс - След невинността

— Ако се е наранила, сама си е виновна — каза студено Сюзан от горния етаж.

Хвърли втренчен поглед към Софи и се обърна.

Софи погледна към майка си и отново се разплака. Мамо, нараних се. Моля те, върни се. Но не я повика.

След като Сюзан си отиде, госпожа Мърдок я изправи на крака. Софи не можеше да стои на десния си крак и тежко се облегна на добрата икономка. Наложи се да прехапе устната си, за да не изпищи.

— Ще ви сложа да легнете и ще повикам лекар — каза госпожа Мърдок.

— Не! — извика Софи в паника. Сълзи потекоха отново по бузите й. Знаеше, че Сюзан ще се ядоса, ако тя наистина се е наранила, и беше сигурна, че ако си почине, болката ще отмине. И може би, може би, ако е добра, ако е много добра, ако спре да рисува и прави, каквото й казват, Сюзан ще я обича повече. — Не, не, добре съм!

Но не беше добре. И никога вече нямаше да бъде добре.

Нюпорт Бийч, 1901 година

Денят беше великолепен Софи вече не съжаляваше, че е напуснала града, за да участва в плажното парти, което майка й устройваше през уикенда.

С голям скицник в едната ръка и въглен в другата Софи спря на хребета на една дюна, за да хване пейзажа. Атлантическият океан обгръщаше пясъчния бряг, слънцето се отразяваше в игривите му леки вълнички. Над нея се рееха чайки. Небето почти я заслепяваше със синевата си. Тя се усмихна и вдигна към слънцето лицето си, засенчено от сламената шапка. Мигове като този караха Софи да осъзнае, че има живот и извън четирите стени на нейното ателие.

После туптенето в глезена я върна към познатото й. Не биваше да се застоява. Беше грешка, че слезе на плажа. Имаше великолепна предварителна скица на Нюпортския бряг, която щеше да нарисува с маслени бои веднага щом се върне в града, а я очакваше цяла вечер сред гостите и тя щеше да бъде още по-неприятна за нея, ако куца повече от обикновено. Сюзан беше напълнила къщата за уикенда и това не можеше да не ужаси Софи. Всъщност, ако имаше избор, щеше да се заключи в стаята си и да рисува. Но нямаше възможност да избира, беше обещала на майка си да се покаже в най-гостоприемната си светлина и Софи наистина възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да й се хареса.

Софи въздъхна и си представи дългата вечер, която предстоеше. Заслиза по дюната. Чудеше се дали познава поне някого от гостите на майка си. Потънала в света на своите рисунки, Софи рядко излизаше сред хората и трудно общуваше с непознати или бегло познати хора, нещо, което беше като втора природа за останалите. По-малката й сестра Лиза веднъж й каза, че хората говорят за всичко, каквото им попадне пред погледа — например за красивата порцеланова ваза, която стои наблизо. Звучеше по-лесно, отколкото бе в действителност. Софи реши да не се безпокои за предстоящата вечер. Никой не очакваше от нея да бъде красавицата на бала.

Заслиза с неравната си походка по обраслата с шубраци дюна и след няколко крачки спря да си почине. Пое си дъх и погледът й улови някакъв ярък бял проблясък. Взря се. Забеляза един мъж, който вървеше по друга пътечка по дюните, точно под нея. И той си тръгваше от плажа, също като нея, но не я беше забелязал.

Видът му спря дъха й и Софи замръзна на място, забравяйки и самата себе си, и къде се намира. Той беше без шапка, гъстата му черна коса ярко контрастираше с ослепителната белота на фино ушитото му ленено сако. То беше небрежно разкопчано и вятърът го развяваше. Мъжът беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на бледокремавите си панталони. Беше едър мъж, Софи виждаше това, висок и широкоплещест, но се движеше с грацията на дребните фигури, леко и изящно като черна пантера. Софи беше омаяна. От тази далечина не можеше добре да различи чертите на загорялото му лице, но те сигурно бяха невероятно красиви. Трябваше да го нарисува. Тя рязко седна долу, отвори скицника. Сърцето й биеше до пръсване. Започна да нахвърля силуета му.

— Едуард! Почакай!

Ръката на Софи замръзна и тя стресната хвърли поглед към жената, която тичаше по пътеката след непознатия. Софи позна съседката си, госпожа Хилари Стюарт. Защо, за бога, Хилари ще тича след този мъж в такъв вид, с пола, високо вдигната в едната ръка, и безсрамно откриваща дълги крака, обути в бели чорапи? После се сети какво може да е правила Хилари, и побледня, шокирана.

Софи си напомни сурово, че това не е нейна работа и че трябва да си върви. Опита се набързо да завърши скицата на непознатия, прибави още няколко щриха. После гласът му, мъжествен и нисък баритон, накара ръката й да замре. Софи вдигна глава, безпомощно омагьосана от мъжествения звук, и неволно напрегна слух.