Бренда Джойс - Скандал

През краткия си живот беше присъствала само на едно погребение — това на баща си, починал когато Ан бе едва на десет години. Спомняше си съвсем ясно цялата болка и скръб, които бе изпитала тогава. Но онова погребение изобщо не приличаше на сегашното. Баща й беше скитник и мечтател без пукната пара и бе оставил Ан съвсем сама, без близки. Само шепа съседи, които тя не познаваше, присъстваха на кратката церемония в Бостън. На гроба не дойде никой, освен свещеника. Скоро след това Ан напусна Америка. Завинаги.

Тя стисна ръката на херцога още по-здраво и погледна крадешком покрусеното му лице. Изпитваше огромно съчувствие към него и й се искаше да облекчи мъката му, макар да знаеше, че това е невъзможно. През последните четири години той беше нейният най-близък приятел.

Съпругата на Уейвърли, сега вече вдовстваща маркиза, хвърли в гроба бял карамфил. Лицето на Кларис беше бледо като фина слонова кост, в сините й очи блестяха сълзи. Но тя стоеше гордо изправена в мъката си. Никой не се приближи до нея, за да я утеши — никой не смееше, дори Ан, колкото и да й се искаше.

Първите буци пръст изтрополиха по капака на ковчега.

Тълпата се развълнува. От скръб или от нещо друго? Все едно, Ан не я беше грижа. През целия ден се бе старала да не обръща внимание на никого — така както никой не й бе обръщал внимание толкова години. Но тъй като стоеше неотлъчно до херцога, това се оказа невъзможно. Селяните, които й се бяха присмивали и я бяха осъждали през най-тежкия период на живота й, благородниците, които клюкарстваха по неин адрес, но нито веднъж не бяха дошли на посещение в дома й, велможите, които дори не познаваше, защото нито веднъж не бе намерила смелост да отиде в Лондон — всички те сега стискаха ръката й и й изказваха своите съболезнования.

Почти замаяна, Ан наблюдаваше как всеки от тях се обръща към херцога и как изражението им се променя. Селяните ставаха смутени, арендаторите — смирени, но напрегнати, дребните земевладелци — почтителни, но някак предпазливи и резервирани. Хората от собствената му класа също се държаха почтително и със загриженост. Мнозина го прегръщаха топло. Ан усети нов прилив на скръб, но не заради себе си, а заради него.

Тълпата продължаваше да се вълнува. Дали пък не беше от любопитство? Понесе се тих шепот. Хората започнаха да обръщат глави. Ан също обърна взор.

И в този миг й се стори, че целият й свят се пръсва на парчета.

На могилата над гроба Ан видя черната лакирана каляска с огромния сребърен кръст на Лион, запретната с четири черни коня, които пръхтяха, захапали юздите. Двама кочияши в сребристо-черни ливреи държаха поводите, а отзад стояха изправени двама лакеи в същите униформи. Вратата се разтвори с трясък.

Ан застина напълно неподвижно. Струваше й се, че дори сърцето й е спряло да бие.

Доминик Сейнт Джордж слезе от каляската и се спря. Силуетът му се очерта ясно на фона на яркосиньото небе.

Ан започна да трепери.

Златистата му глава беше високо изправена. Силните му рамене изглеждаха на Ан невероятно широки, а краката му като че ли бяха още по-дълги, отколкото си ги спомняше. Беше твърде далеч от нея, за да може да види добре изражението му. Но нямаше нужда да го гледа, за да си припомни всяка негова черта. Никога не би могла да забрави това лице, колкото и да й се щеше.

Колко го мразеше!

Заради него бе приета толкова зле през последните четири безкрайни години — отхвърлена от всички, заклеймявана и осъждана, обвита в лоша слава. Заради него.

А той не беше споделил нейния срам.

Ан не можеше да помръдне, не можеше да диша. Той се бе върнал. Не беше очаквала да го стори, дори за погребението на собствения си баща.

Постепенно тя започна отново да си поема въздух — на кратки, болезнени малки глътки. Смяташе, че той вече не е в състояние да й въздейства, но беше сбъркала. Все още й въздействаше. И все тъй властно.

Ан си каза, че сега трябва да бъде силна, особено пред цялата тази тълпа, събрана за да изпрати Филип Сейнт Джордж във вечния му път. Пред тълпата, която преди години я бе обявила за американска авантюристка. Ако се покажеше разстроена или неуверена, всички щяха да решат, че все още го обича. Може би дори той щеше да реши същото. Изпитанията я бяха научили как да бъде силна — беше въпрос на оцеляване.

Главите започваха да се извръщат към нея, погледите — да се насочват от Дом към нея. В сърцето й се прокрадна леден ужас. Преди четири години двамата бяха предизвикали скандал, но Дом не беше страдал — о, не. Тя беше тази, която се превърна в обект на неприлични подмятания, на похотливи погледи и приказки. Единствено тя. Тя бе тази, която беше предадена, изоставена. А сега той се бе осмелил да се върне у дома.