Бренда Джойс - Скандал

Ан усети как гневът му се разпалва все повече.

— Аз… аз бях не по-малко изненадана от теб! — припряно заобяснява тя. — Ръдърфорд ми каза едва снощи! Дом! Не ме гледай така! Плашиш ме!

Но Дом я гледаше. Упорито и безмилостно.

Беше разярен.

Това не можеше да е истина.

Той бе единственият жив наследник на баща си. Уейвърли Хол беше единственото нещо, което можеше да получи от Филип. Нямаше значение, че притежаваше няколко други имения заради виконтската си титла, едно от които бе дори много по-голямо и по-богато от Уейвърли. Въпросът не беше в богатството. Тази къща му принадлежеше по право като първороден и единствен син.

Дом тръгна по дългия коридор — не към големия салон, изпълнен до преди малко с многобройните гости, които бяха яли, пили и разговаряли за всичко друго, но не и за човека, заради чието погребение бяха дошли — а към задната част на къщата. Вратата на библиотеката беше открехната. На прага Дом се спря за миг.

Когато беше в Уейвърли, Филип прекарваше по-голямата част от времето си в тази стая. Самият Дом винаги я бе отбягвал. Това беше стаята, в която се провеждаха кратките срещи с баща му, когато Дом беше още малко момче. Тук Филип го разпитваше как върви неговото обучение. Като небрежен ученик Дом рядко успяваше да отговори на тези въпроси и обикновено баща му оставаше крайно недоволен. Филип Сейнт Джордж никога не се бе опитват да скрие, че очаква синът му да се провали в живота.

Ядосан и наранен, Дом беше започнал да се отнася с още по-голямо пренебрежение към учението си.

Но Филип нито веднъж не го бе наказвал.

Сега, когато стоеше на прага на бащината си библиотека, Дом имаше чувството, че отново е на осем или девет години. За един кратък миг дори му се стори, че усеща присъствието на баща си в голямата стая, във въздуха наоколо. Усещането бе толкова силно и натрапчиво, че кожата му настръхна. Но той бързо го пропъди. Всичко бе само игра на въображението. Филип се намираше на два метра под земята, а Дом не вярваше в призраци. Той рязко разтвори вратата.

Вътре наистина имаше някой, но този някой, естествено, не беше маркизът. В голямото, тапицирано във виненочервена кожа кресло зад тежкото махагоново писалище в срещуположния край на стаята, седеше херцог Ръдърфорд. Подът бе покрит с избелял персийски килим. Пред камината, която в момента беше студена, имаше диван и два фотьойла, а цялата отсрещна стена беше заета от рафтове, отрупани със стотици книги.

Дом се взря в своя дядо. Колко е остарял, помисли си той. За пръв път годините на херцога — вече цели седемдесет и четири — му личаха. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Дом си припомни как дядо му беше плакал на гробищата. За негово удивление собствените му очи внезапно се напълниха със сълзи. Отново го обзе болезненото чувство, че е понесъл огромна загуба. Никога нямаше да опознае истински, нито да разбере своя баща.

Ръдърфорд се изправи на крака и пристъпи пред писалището. Беше слаб мъж, но висок над метър и осемдесет и някога бе имал златисти коси като всички мъже от рода Сейнт Джордж. Косата му все още беше гъста, но вече снежнобяла. Погледът му срещна погледа на Дом.

— Дядо — каза Дом.

За миг му се стори, че Ръдърфорд се кани да го прегърне, но вместо това старецът просто му протегна чашата си. Ръката му трепереше.

— Ето, изпий това.

Дом пое чашата и изгълта наведнъж цялото й съдържание. Изгарящият вкус на алкохола — както и замайващото му въздействие — бяха добре дошли за него.

— Добре ли си, дядо?

— Не — каза херцогът, като се отпусна обратно в креслото и скри лицето си в шепи. Дали отново плаче, запита се Дом.

Никой в семейството нямаше навика да разкрива чувствата си пред другите, но внезапно на Дом му се прииска да утеши дядо си, който в този момент изглеждаше не като властен херцог, а като обикновен простосмъртен — стар, крехък и смазан от мъка. Той се поколеба, после пристъпи напред и коленичи до дядо си. Нямаше кураж да го докосне, затова само прошепна:

— Толкова съжалявам.

Без да вдигне глава, Ръдърфорд махна с ръка. При движението рубинът на пръстена му проблесна, уловил лъч светлина.

— Ще ми мине.

Гордостта също беше семейна черта в рода Сейнт Джордж. Дом се изправи и се отдалечи, за да напълни отново чашите с алкохол — този път и за двама им — и за да даде на дядо си възможност да се съвземе. Когато се обърна към него, херцогът вече седеше с изправен гръб и ако и да бе плакал, по лицето му нямаше и следа от сълзи, като изключим подутите му, зачервени очи.