Ангел Каралийчев - Сиромах Пейчо

— Ами камбаната? — сепна се Пейчо и изскочи навън.

— Пейчо бре, какво си турил в туй гърне, че тежи като черясло, въжишкото? — провикна се от прага Пейчовица. Пейчо махна с ръка: Остави ме! Притрябвали са ми варени гвоздеи!

— Дано те тръшне чумата! — стрелна го с ръка Пейчовица и почна да се взира в гърнето.

Подир малко се залюля черковната камбана, земята продъни.

— Тъй се бие камбаната за поп Сава! — рече Пейчо развълнуван на Немия, който се навърташе покрай него и се радваше: жито варят, пак ще има лапане. — Ами ти още ли си тук? Тръгвай да копаеш! гроб!

Немия беше селски гробар. Силен беше като слон. От войната насам на всичките гробове той е копачът. И се гордееше със своята градина, където всеки ден цъфтяха огнени цветя — свещи и кандила.

Пейчо изнесе от стаята на баба Тиша, метачката, черковния търнокоп и лопатата, подаде ги на Немия и му показа гробището. Направи му знак: гробът трябва да бъде дълбок. Обеща му една бъклица вино и го избута нетърпеливо навън. След туй се повъртя из черковния двор, помириса един люляков кичур, спря се и се замисли. Как хубаво се нареди работата! Никой вече не може да мръдне Пейча от черковата. Ще дойде новият поп. Какво ти разбира едно младо момче от черковни работи? Пейчо ще го учи, ще бъде наставник и ще си пее, както ще. Па може, кога умре, да се намери и за него в черковния двор едно местенце, едно мъничко местенце, някъде на крайчеца. „Много хубаво се нареди работата!“ — повтори той и се спусна към къщата на поп Сава. Завари портата отворена. Влезе в къщи, повъртя се край носилото, взе да търка с длан очите си, ала сълзи не се показаха.

Баба попадия му подаде бъклицата.

— Пейчо, да беше отишъл гробището да почерпиш Немия и да видиш какво прави. Олеле, мале, какво стана! Пейчо пое бъклицата и закрачи към гробището. Додето стигне там и се изкачи на хълма — краката му премаляха. Сърцето му почна да тумка. И ушите му засвириха. Двамата с Немия изпиха бъклицата до дъно. Пейчо обясни на Немия, че иска гробът да бъде дълбок, за да не се измъкне попът. Взеха да се смеят. Обхвана ги сватбарско веселие.

Вечерта пренесоха покойника в черква да пренощува пред олтара, в който е служил цял живот. Пейчо заключи обкованата с големи ковани гвоздеи врата и спусна ключа в джоба си. Прибира се в къщи. Цяла нощ се мята като риба — неспокоен, а сърцето му тумкаше все по-силно. Ушите му кънтяха. Нещо го душеше. Щом пропяха трети петли, той стана, облече се набърже и тръгна към черквата. Запали вощеница и се надвеси над носилото. Всичко е наред — поп Сава лежи, затрупан с цветя. Тръгна да пали кандилата пред иконостаса. Пак го обхвана вчерашното веселие. Запя. Отпуши се дебелият му глас, прокънтя празната черква. Тогава се случи нещо, което се случва веднъж на сто години. Покойникът — дядо поп Сава — се надигна, разбута цветята и седна в носилото. Огледа черквата и извика:

— Пак ли почна да ръмжиш като старо куче? Не ще можеме да те държиме в черквата с този глас, Пейчо! Певецът отвори широко очи, погледна разтреперан и краката му се подкосиха.

— Дядо попе, ти жив ли си бил? — претръпна Пейчо и седна на плочите пред олтара, без да снема очи от попа. Сърцето му прокънтя два-три пъти като барабан и се пукна.

На другия ден в дълбокия гроб спуснаха сиромах Пейчо, черковния певец.

© Ангел Каралийчев

Сканиране: sir_Ivanhoe, август, 2007 г.

Разпознаване и последна редакция: NomaD, август, 2008 г.

Издание:

Ангел Каралийчев. Приказен свят. Том втори, 1982

Издателство „Български писател“, 1982

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9117]

Последна редакция: 2008-09-06 17:40:00