Виктор Пелевин - Шлемът на ужаса (Креатиф за Тезей и Минотавъра)

IsoldA

Момичето ли бе на цялата стена?

Romeo-y-Cohiba

Не, фреската. Градина изпълнена с необикновени растения и птици. Момичето бе в самия център, в естествен ръст. Абсолютно гола, но това много й отиваше. Зелените й като дълга трева коси, се развяваха от нарисувания вятър. И ресниците й бяха зелени. Лежеше в черупката на перлена мида, едва прикривайки долната част на загорелия си корем с букет цветя. Обаче имаше нещо странно — горният край на раковината, над главата й, бе покрит с приличащи на рога израстъци. На тях имаше закрепени черни гумени дръжки. Израстъците бяха нарисувани, но дръжките бяха истински, като в автобус. Опипах ги и се уверих, че за тях наистина можеш да се държиш Но така и не разбрах защо.

IsoldA

Как успя да ги достигнеш? Нали каза, че между вратата и фреската има решетка.

Romeo-y-Cohiba

Точно така, но без усилие се проврях между прътите. Явно решетката не беше предназначена да спира хора.

IsoldA

Опиши момичето.

Romeo-y-Cohiba

Беше може би на осемнадесет години, но изглеждаше на не повече от четиринадесет. Позата й, бих казал, бе безсрамна, но напълно естествена. Искам да кажа, че позата й би била много безсрамна, ако лежеше така, знаейки, че я гледат. Но ако си лежи така вкъщи, особено ако е горещо, не би имало нищо безсрамно, разбира се. От друга страна, тя гледаше право в зрителя, тоест, в случая в мен. Някак насмешливо примижала, все едно, че добре ме вижда и се усмихва. А очите й бяха зелени, зелени. Така и не бе ясно какво е искал да каже художникът. Или бе заела тази поза, знаейки, че я гледат, и следователно позата е съвършено безсрамна, в което не ми се искаше да повярвам. Или пък бе полегнала така, мислейки, че наоколо няма никого, а се усмихва на зрителя просто по инерция, виждайки го в последния момент. Ако е така, художникът е бил гениален, защото бе уловил мига, в който мозъкът вече е подал командата да извика, но тя още не е достигнала до мускулите на гърлото. В такъв случай аз бях безсрамникът, доколкото продължавах да я гледам и то толкова настойчиво, че се почувствах доста възбуден. Накратко — истинско изкуство. Съвършено загадъчен шедьовър. Така и не успях да го огледам подробно, защото изведнъж букетът, с който тя прикриваше долната част на корема си, трепна и се раздвижи надолу. А тя прикриваше не просто долната част на корема си, а най-долната, тоест тази, от която по-надолу няма, а има само нагоре…

IsoldA

Разбрах, Ромео, разбрах.

Romeo-y-Cohiba

Очевидно в стената бе скрит някакъв механизъм. Ръката, която държеше букета, започна да се сгъва в лакътя като стрелка на часовник. Но така и не успях да видя какво има зад букета, защото светлината започна да отслабва и скоро стана съвсем тъмно. Приближих се до стената и започнах да я опипвам с ръце. На мястото на букета се бе появило доста голямо отверстие. Внимателно пъхнах ръката си вътре и изведнъж се натъкнах на нещо меко, живо, което рязко се отдръпна при допира. Стори ми се, че също бе ръка. Извиках от изненада и в този момент от покрива започна да пръска нещо лютиво, като сълзотворен газ. Отскочих назад. Появи се светлина. Когато стана достатъчно светло, букетът вече се бе върнал на мястото си. Страшно ми лютеше на очите и побягнах от залата като от газова камера.

IsoldA

Сега болят ли те очите?

Romeo-y-Cohiba

Вече не.

IsoldA

Ясно.

Romeo-y-Cohiba

Кое е ясно, Изолда?

IsoldA

Струва ми се, че и аз попаднах на този развлекателен център, но от другата страна. Когато гигантът с маската-слънце изчезна, отправих се към павилиона. Вратата бе затворена. Прозорците също. Счупих стъклото, завъртях дръжката и отворих прозореца. Още след първата врата започваше тъмен коридор-лабиринт като този, за който ти разказа. Той ме отведе също като теб в осветена стая без прозорци. Вместо картини в нея имаше няколко огледала, боядисани с бяла боя. По средата на стаята стоеше огромна стоманена халка, висока чак до тавана. По окръжността й бе закрепена найлонова мрежа. Част от нея висеше от халката и се разстилаше на пода като голяма рибарска мрежа. На вратата имаше, също като при теб, табелка, която указваше да се пази тишина. На стената зад халката имаше стенопис. Но той много се различаваше от твоя. Изобразяваше нещо като панорама на Гранд Каньон. Далеч долу, през мъглата се виждаше пустиня. На самия край на червена скала, точно пред зрителя, стоеше автомобил, около който се стелеше облак прах. Изглеждаше, сякаш колата е спряла след рязък завой в последния момент, с увиснали над пропастта колела. Бе джип Ролс Ройс, гледан точно в профил, като на рекламна снимка.